Каин и Авел [bg]

Заранта преди обсъждането двамата отидоха при дъската за обяви, за да видят кои ще им бъдат противници.

— Лиланд Кросби и Тадиъс Коен. Имената говорят ли ти нещо, Уилям? Първият сигурно е от прочутия род Кросби във Филаделфия.

— То се знае, че е от него. Червеният маниак от Питънхаус скуеър, както родната му леля веднъж го описа много точно. Най-заклетият революционер в университетското градче. Не си знае парите, охарчва се, моля ти се, за какви ли не радикални каузи. Още сега предусещам как ще започне. — Уилям изимитира дрезгавия глас на Кросби: — „Знам от горчив опит колко алчни са богаташите в Щатите и че са ампутирани от обществена съвест.“ Няма що, много страшен противник, всички, които ще присъстват в залата, сигурно са чували поне стотина пъти тези небивалици.

— А Тадиъс Коен?

— За пръв път го чувам.

Вечерта и двамата отказаха да си признаят, че ги тресе сценична треска и се отправиха с тежки балтони през преспите и студения вятър към зала „Бойлстън“, като минаха покрай осветените колони на наскоро построената библиотека „Уайднър“ — синът на човека, дарил парите за построяването й също бе загинал като бащата на Уилям при корабокрушението на „Титаник“.

— В такова време ако не друго, то поне можем да бъдем сигурни, че няма да дойдат много хора — отбеляза обнадежден Матю.

Но след като свърнаха зад библиотеката, видяха, че по стълбите се качва върволица от хора, които тръскат снега по краката си и влизат настръхнали от студа в залата. Двамата младежи също се качиха и бяха поканени на столовете върху подиума. Макар да седеше като препариран, Уилям оглеждаше залата и търсеше познати лица: ректорът Лоуел се бе разположил дискретно на средния ред, сред присъстващите беше и грохналият Нюбъри Сейнт Джон, професор по биология, имаше и две-три зубърки, които младежът познаваше от увеселенията в Червената къща, а вдясно се бяха намърдали цяла тумба младежи и момичета с бохемски вид, някои от които дори не си бяха сложили вратовръзки и които започнаха да ръкопляскат, щом на подиума се качиха техните хора — Кросби и Коен.

По-странно от двамата изглеждаше Кросби: висок и слаб едва ли не до изпосталялост, облечен случайно — или много обмислено — в торбест костюм от туид, затова пък с току-що изгладена риза, и захапал лула, която, ако не броим долната устна, сякаш нямаше никаква връзка с тялото му. Тадиъс Коен беше по-нисък, носеше очила без рамки и тъмен вълнен костюм с почти безупречна кройка.

Четиримата си стиснаха предпазливо ръце, започнаха последните приготовления. Камбаните на църквата, която се намираше на някакви стотина метра, зазвъняха някак смътно, сякаш са много далеч, и отброиха седем часа.

— Господин Лиланд Кросби младши — оповести водещият.

Речта на Кросби даде на Уилям повод да поздрави сам себе си. Беше предугадил всичко: пресипналия глас, почти истеричния тон, с който той наблягаше на едно или друго. Подхвана заклинанията на американския радикализъм: Хеймаркет6, Паричният тръст, „Стандард Ойл“ и дори „Кръстът на златото“7. Според Уилям противникът му не постигна нищо, освен да стане за смях, макар че, както можеше да се очаква, събра овациите на тумбата отдясно. Когато си седна на мястото, Кросби със сигурност не бе привлякъл нови поддръжници, обратното, вероятно бе отблъснал някои от хората, подкрепяли го дотогава. Сравнението с Уилям и Матю — и те не по-малко богати, и те не по-малко издигнати в обществото, но безкористно отказали да се правят на великомъченици на социалната справедливост, далеч не бе в полза на Кросби.