Среднощен сокол [bg]

— Приятелю, ти запази похвално самообладание.

— Може би остарявам и помъдрявам — отвърна Фялок, но още гледаше ядосано.

— Всички тук знаят за тебе и за славата ти като боец. Нищо чудно да са чували и за твоя всеизвестен нрав. Жизненоважно е да пренебрегваш всякаква… неучтивост.

— Знам, Бран. Кълна се в Таранис, нали ми втълпяваше това по целия път дотук!

Бран се усмихна.

— Вярно. Моля те да ме извиниш. Питам се дали и Наладемус ще присъства на срещата.

— Все ми е едно кой ще присъства. Още не разбирам защо Кон прие тази покана. Като нищо могат да ни задържат тук за заложници.

Бран кимна. Продължиха обиколката в градината. Стигнаха до изкуствено езерце с дървено мостче над него. Бран опря ръце на парапета и впери поглед в отражението си. И той като Фялок не се радваше на пътешествието — Гуен и трите им момчета му липсваха мъчително. Все мислеше за тях и се питаше дали малкият Орин е надмогнал страха от ездата и дали най-големият му син Руатан е оздравял напълно след треската. Толкова слаб беше, когато тръгваха… Брат Слънцеднев се грижеше добре за него, но Бран знаеше, че ако момчето се разболее отново, това може да го погуби.

— Не можем да откажем тази покана — бе обяснил Конавар, — за да не изглеждаме слаби и враждебни. Явно Джасарай ще поиска нещо от нас. Отиди да научиш какво е намислил и се върни да ми кажеш.

— Не искаш ли да изпратиш Крилото? — бе попитал Бран. Името на душата на техния брат Брефар беше Крило над водата. — Той борави изкусно с думите и може би ще се радва да отиде в Каменград. Няма нито съпруга, нито синове. И все натяква, че скучае от безделие.

— Ти си по-подходящ. Нека и Фялок тръгне с тебе.

Това решение изненада Бран. Фялок беше прочут с кипящата си ненавист към всичко свързано с Каменград.

— Няма ли да ги оскърбим, братко? След битката на Когдънското поле Фялок отряза главите на трийсетина офицери от тяхната армия и ги набучи на копия по границата. Според брат Слънцеднев само две имена на мъже от риганте са познати на всеки в Каменград — твоето и на Фялок.

— Тъкмо затова искам да отиде — отвърна Конавар. — Но ти грешиш за двете имена. Има и трето. Мнозина от търговците, които искат да спечелят нашата благосклонност, разказват за воин от риганте, който се бие на арените в Каменград.

И Бран бе чувал тези истории, но никога не ги споменаваше пред Конавар.

— Искаш ли да се срещна с него?

— Не. Той сам си избра този живот, лишен от смисъл.

— Аз го харесвах — призна Бран.

Конавар присви очи за миг и се взря изпитателно в лицето на брат си — може би чу укор в думите му. После въздъхна и за малко лицето му се освободи от навъсеното изражение, което Бран бе опознал толкова добре през годините след смъртта на Тей.

— И аз може би щях да го харесвам. Той е едно от многото угризения, които ми тежат. Ако можех да върна годините назад, животът ми нямаше да е същият. Щях да заведа Тей при езерото. И нямаше да има война с паноните.

— Слушай, Кон, тъй и не успях да проумея нещо. Ти си мой брат, обичам те. Но докога ще носиш този товар? Ожени се, наплоди синове. Дължиш го и на себе си… и на нашите хора. Трябва да имаш наследник, Кон.