Среднощен сокол [bg]

— Уби го брат му.

Неочаквано Джасарай се разсмя от сърце.

— Значи накрая бях победен от момче, което нищо не разбира от стратегия. Ама че забавно!

— Ти си смел мъж и съжалявам, че не мога да те пощадя — каза Бейн. — Има ли богове, на които би искал да се помолиш?

— Не.

Мечът на сидите блесна и разсече тънката шия на Джасарай. Главата се търкулна на няколко крачки встрани, а тялото падна в тревата.

Бейн отиде при лежащия Фялок. Огромният мъж още дишаше, макар че лицето му беше пребледняло.

— Отърваха ме… от цирея — усмихна се Фялок с усилие. — Знаех, че ти… не си Кон.

Стрели се бяха забили в тялото му през брънките на ризницата. Раната в рамото беше дълбока, но смъртоносният удар бе разсякъл ризницата на левия хълбок.

— Ти се би чудесно, мъжаго — промълви Бейн.

Фялок стисна ръката му, придърпа го към себе си и прошепна:

— Къде е кралят?

— Мъртъв е. Уби го Брефар.

Лицето на умиращия пламна от гняв.

— А какво стана с Брефар?

— Самоуби се.

— Единствената добрина… която е направил през живота си. Жалко, че не се престраши по-рано. Открай време си беше гадина, но Кон… все не можеше да повярва. Мен не успя да заблуди. Винаги съм преценявал хората… правилно. — Фялок се взря в лицето на младия воин и се усмихна изнурено. — Е, не винаги. Не бях прав за тебе, Бейн. — Великанът изпъшка. — Как ми се искаше… да участвам… в похода към Каменград…

И издъхна.

Бейн се изправи.

Навсякъде около него бойци от племената обикаляха полесражението и довършваха ранените войници от Каменград. Зърна Бендегит Бран да върви нанякъде. Хвана юздата на бродещ безцелно кафяв жребец и го яхна. Далеч наляво забеляза коня на Конавар. Беше прав, юздите му висяха до земята. Бейн се зарадва, че е оцелял. Смуши с пети кафявия жребец и продължи покрай Бран, който му извика: