![Шестата жертва [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/9/shestata-zhertva-bg-download.jpg)
Шестата жертва [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс, Паэтро Максин
- Серия: Женски клуб „Убийства“ #6
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-646-8
- Переводчик: Десислава Спасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шестата жертва [bg]». Краткое содержание книги:
Вратата отдясно на отделението за съдебните заседатели се отвори и дванайсетимата заседатели плюс двамата заместници влязоха в залата издокарани, с прически, а жените носеха и бижута. Не погледнаха Юки, но не погледнаха и обвиняемия. Всъщност имаха напрегнат вид, сякаш бяха спорили за присъдата допреди час.
Вратата зад съдийското място се отвори и съдия Мур влезе в залата. Докато заседанието се откриваше, той почисти очилата си, после каза:
— Господин председател, разбрах, че заседателите са готови с решението.
— Да, ваша чест.
— Бихте ли го предали на пристава.
Председателят на съдебните заседатели беше дърводелец, русата му коса беше дълга до раменете, по пръстите имаше петна от никотин. Изглеждаше доста нервен, докато подаваше сгънатия лист на пристава, който го занесе на съдията.
Съдия Мур разгъна листа и го прочете. Помоли присъстващите да спазват правилата и да не прекаляват с реакциите, когато присъдата бъде прочетена.
Юки беше стиснала ръце на масата пред себе си. Чуваше дишането на Дейвид Хейл до себе си, а за част от секундата дори го хареса.
Съдия Мур започна да чете:
— По обвинението за убийство първа степен на Андреа Канело съдебните заседатели обявяват Алфред Бринкли за невинен поради умствено заболяване или увреждане.
На Юки й призля.
Тя се облегна назад, едва чуваше думите на съдията, докато беше прочетено всяко от имената и всяко обвинение беше отхвърлено поради невменяемост.
Юки стана, Клеър и Линдси пристъпиха напред, за да я посрещнат. Те стояха до нея, докато закопчаха Бринкли, а видяха и погледа, който той хвърли на Юки.
Беше особен поглед, хем втренчен, хем със скрита усмивка. Юки не знаеше какво означава тя, но усети, че косъмчетата на тила й настръхнаха.
В този момент Бринкли се обърна към нея:
— Добра работа, госпожице Кастеляно, много добра. Обаче не разбирате ли? Някой трябва да плати.
Един от охраната подкани Бринкли, той погледна за последно Юки и тръгна към прохода, воден от пазачите си.
Нормален или луд, Алфред Бринкли нямаше скоро да излезе. Юки го знаеше.
Но въпреки това я беше страх.
Глава 125
Месец по-късно с Конклин бяхме в парка Алта Плаза, където беше започнало всичко.
Този път наблюдавахме приближаващия се Хенри Тайлър, чието палто се вееше на вятъра. Той протегна ръка към Конклин, стисна я силно, а после подаде ръка и на мен.
— Вие ни върнахте живота. Нямам думи да ви благодаря.
Тайлър извика съпругата си и дъщеря си, която играеше на катерушката — някакъв нов тип градинско оборудване.
Лицето на Мадисън светна от изненада, тя слезе от катерушката и се затича към нас.
Хенри Тайлър взе дъщеря си на ръце. Мадисън сложи глава на рамото на баща си, прегърна ме с едната ръка, с другата прегърна Рич и ни събра в тройна прегръдка.
— Вие сте ми любимците — каза тя.
Все още се усмихвах, когато Хенри Тайлър свали Мадисън на земята и ни каза с грейнало лице:
— Всички сме ви благодарни. С Лиз и Мади сме ви приятели завинаги.
Очите ми леко се насълзиха.
Чудесен ден да си ченге.
Когато с Ричи тръгнахме към колата, обсъждахме през какви ужаси трябва да минеш, докато стигнеш до разрешаването на даден случай: мръсната работа, близкия контакт с убийци и мръсници, фалшивите следи.
— А после — казах аз — случаят завършва така и е страхотно.
Рич спря, докосна ръката ми и каза:
— Да спрем тук за момент.
Седнах на едно от тесните стъпала, затоплени от слънцето, а Рич се приведе към мен. Нещо му се въртеше в главата.
— Линдси, знам, ти си мислиш, че си падам по теб — каза той, — но става дума за нещо по-силно. Повярвай ми.
За първи път ме болеше да гледам красивото му лице. Споменът за преживяването ни в хотела в Ел Ей все още ме караше да се свивам от притеснение.
— Искаш ли да опитаме? — попита той. — Нека да излезем на вечеря. Няма да играя никакви игри, Линдси. Само искам да… ъ… — той прочете мислите ми по израза на лицето и спря. Поклати глава и каза: — Млъквам.
Покрих ръката му със своята.
— Съжалявам — казах.
— Недей… Забрави, Линдси. Забрави, че изобщо съм споменал нещо, става ли? — той се опита да се усмихне, почти успя. — След неколкогодишна терапия ще се съвзема.