Аз преди теб
- Автор: Мойс Джоджо
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
- О, да. - Простирах прането. Въжето бе опънато дис-кретно в така наречената „градина за домакински нужди”. Госпожа Трейнър не позволяваше нещо толкова прозаично
като прането да загрозява гледката на декоративната й градина. А собствената ми майка гордо излагаше на показ белите си чаршафи. Беше като предизвикателство към съседките й: “Стигнете ме, ако можете!”
- Попита ме дали си казала нещо за това.
- О! - Постарах се лицето ми да не изразява нищо.Но понеже той чакаше отговор, продължих: - Явно не съм.
- Имаше ли някой с него? Прибрах последната щипка в платнената торба, после
пуснах торбата в празния кош за пране. Обърнах се към него.
- Да.
- Жена. - Да.
- Червенокоса?
- Да.
Уил замълча.
- Съжалявам, ако мислиш, че е трябвало да ти кажа-промълвих аз. - Просто… реших, че не е моя работа.
- А и не е лесно да се води подобен разговор.
- Да.
- Е, ако това ще те успокои, Кларк, не му е за първи път - промърмори той и подкара количката към къщата.
Диърдри Белоус произнесе името ми два пъти, преди да вдигна очи. Драсках нещо в бележника си - имена и въп-росителни, плюсове и минуси, и почти бях забрвила, че се намирам в автобуса. Опитвах се да измисля начин да заведа Уил на театър. Имаше само един на два часа път и даваха „Оклахома!” Трудно ми бе да си представя как Уил кима в такт с „О, каква прекрасна утрин” , но всички сери-озни театри бяха в Лондон. А Лондон продължаваше да ми се струва невъзможно начинание.
Вече можех да извеждам Уил от къщата,но бяхме из-черпали почти всичко, което се предлагаше в радиус от един час, а нямах представа как да го заведа по-далеч. - Къде си се отнесла, Луиза?
- О, здравей, Диърдри. - Преместих се по-навътре на
седалката, за да й направя място.
Диърдри беше приятелка на мама още от детските годи-ни.Притежаваше магазин за дамаски и пердета и се бе раз-веждала три пъти. Имаше толкова гъста коса, че приличаше на преука, и пълно лице, по което бе изписана тъга, сякаш все още мечтаеше да се появи нейният рицар на бял кон. Обикновено не пътувам с автобуса, но колата ми е в сервиз.Как си? Майка ти ми разказа за твоята работа. Зву-чи много интересно.
Ето това е да си израснал в малък град. Всяка част от живота ти е на показ. Няма никакви тайни - нито че ме бяха хванали да пуша в паркинга на извънградския супермаркет на четиринайсет, нито обстоятелството, че баща ми е сменил плочките в тоалетната на първия етаж. Жените като Диърдри се хранеха с клюки от ежедневието.
- Хубава е, да.
- И добре платена.
- Да.
- Така се зарадвах за теб след оная история с „Кифлич-ката”. Срамота е, че затвориха кафенето. И без магазини останахме. Помня, когато имаше бакалия, фурна и касапин на главната. Само свещоливница си нямахме!
- Аха. - Видях я, че гледа списъка ми, и затворих бележника си. - Е, поне има откъде да си купуваме пердета. Как върви магазинът?
- О, добре… да… Какво е това, Луиза? Нещо свързано
с работата?
- Просто преглеждам нещата, които Уил би искал да направи.
- Говориш за твоя инвалид? - Да.Моят шеф.
- Твоя шеф.Добре го каза.- Тя ме смушка. - И как я
кара твоята сестра умница в университета?
- Добре е.И Томас също.
- Един ден ще управлява страната, тъй да знаеш. Чест-но да ти кажа, Луиза, винаги съм се чудела защо ти не си
тръгна първа. Мислехме те за много умно хлапе.И сега го мислим де.
Усмихнах се любезно. Не знаех какво друго да направя.
- Е, все някой трябва да остане, нали? За майка ти е добре, че една от вас живее с нея.
Понечих да възразя и изведнъж осъзнах -нищо, напра-вено от мен през последните седем години, не подсказваше, че имам амбиция или желание да стигна по-далеч от наша-та улица. Седях и слушах как умореният стар двигател на автобуса ръмжи и се тресе под нас, и изведнъж изпитах чувството, че времето тече, че губя цели късове от него в малките си пътувания напред-назад в едно и също ограни-чено пространство. Обикалях ли, обикалях замъка.Гледах как Патрик обикаля ли, обикаля пистата. Все същите дреб-ни грижи. Все същата, до болка позната рутина.
- Е, моята спирка дойде. - Диърдри се надигна тежко от седалката и метна кожената си дамска чанта през рамо. I - Много поздрави на майка ти. Кажи й, че утре ще намина.
Вдигнах поглед и примигнах.
- Направих си татуировка - изтърсих ни в клин
ръкав. - Пчеличка.
Тя се поколеба, стиснала ръба на облегалката.
- На хълбока ми е. Истинска татуировка. Трайна-до-
дадох аз.
Диърдри хвърли поглед към вратата на автобуса. Изглеждаше малко озадачена, а после ми отправи усмивка, която трябваше да мине за насърчителна.
- Е, това е много хубаво, Луиза. Не забравяй да кажеш на майка си, че утре ще се отбия.