Кръвта на другите [bg]

— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен? — попита хер Бергман.

— С удоволствие — каза Елен и стана.

Прегърна ме и танцувахме, знамената плющяха под синьото небе, той стоеше прав на естрадата; говореше и всички пееха. „Това е мое — мислеше тя разстроено, — това е моето минало. Него ще отнеса в Берлин. Ще отида в Берлин с цялото си минало.“ Хер Бергман здраво я притискаше към себе си. Той танцуваше добре, но твърде усърдно. Двамата съгласуваха стъпките си, но телата им оставаха самотни. Тя помисли: „Той ме е прегърнал“. Хвърли поглед към огледалото. В прегръдките му. Аз. Виждаше се. И Дениз я виждаше, Марсел я виждаше, Ивон я виждаше, Жан я виждаше. Мен виждат.

— Извинете ме — каза тя, отдръпна се и се отправи към масата.

— Какво има? — попита хер Бергман с бащински тон и добави усмихнато: — Толкова ли лошо танцувам?

— Не. Просто съм ужасно изморена.

Седна и не се опита да се усмихва. Вече не искаше да се усмихва. „Те ме виждат, те съществуват. Жан съществува. Опря глава на ръцете си. Не исках да страдам, затова лъгах; истината е, че съществувам. Не съм спирала да съществувам. Именно аз ще замина за Берлин, с цялото си минало. Мен ще е държал в прегръдките си. Моя живот живея в момента.“

— Пийнете малко шампанско — каза хер Бергман загрижено.

— Благодаря.

Отпи глътка от газираната течност. „Лъгах, за да забравя, за да си отмъстя. Мой беше изборът да лъжа, да съм тук, до този мъж.“ Хилядите остриета едновременно прободоха сърцето й. „Съществувам и съм изгубила Жан завинаги.“

— По-добре ли сте?

— Да — отвърна тя.

Познаваше тази продължителна жалба на сърцето си, познаваше биенето на сърцето си и вкуса на слюнката в устата си. Това съм аз. Аз съм. Нашето поражение. Тяхната победа. Нашите пленници. Погледна хер Бергман.

— Не мисля, че мога да замина за Берлин — каза тя.