Кръвта на другите [bg]

Дениз ме гледа с укор.

— Прекалено много мислите за себе си — казва тя.

Думите й ме жегват. Права е. Може би защото съм буржоа, все се занимавам със себе си.

— Личните ви скрупули не ни интересуват — продължава тя строго. — Доверили сме ви се като на ръководител, който поставя партията над всичко. Нямате право да ни предавате.

Поглеждам Лоран. Той ни слуша безразлично. Всичко, което аз правя, е добре направено. Поглеждам Марсел.

— Ти как смяташ?

Той се смее.

— Както и ти.

— Да — казвам на Дениз. — Права сте. Няма вече да правя така. Но този път ще придружа Лоран. Трябва да сме двама, а не мога да отложа експедицията. — Изправям се. — Освен това искам да видя с очите си как става.

— Ще повдигна въпроса пред Комитета — казва Дениз. — Отсега съм сигурна в решението им.

— Хубаво — казвам.

Излизаме. Велосипедите ни се плъзгат в нощта, побутвайки пред себе си кръгче светлина. В торбата ми, под лука и морковите, лежи нещо като консерва сардини с безобиден вид. Вдясно от нас, в тъмнината, слабо черно проблясване и мирис на свежо — Сена. Чували с пясък препречват пътя ни. Слизаме от велосипедите, прекарваме ги от другата страна, после продължаваме нататък. Влезли сме в Париж. Градът изглежда заспал; по улиците няма жива душа, къщите са кубове от тъмен камък. Само те презрително отказват да закрият прозорците си и сградите им блестят — в дъното на авенюто се забелязва голям светъл правоъгълник. Пъхам ръка в торбата, хващам консервата със сардини; Лоран кара зад мен и знам, че и той стиска в ръка твърдия и студен метал. Приближаваме се към светлия правоъгълник отдясно. От другата страна на прозорците се виждат мъже в сини униформи с жълти нашивки, има ги от горе до долу, на всички етажи на къщата. Пред вратата е спрял автомобил, до който стоят германски офицери. Обръщам се.

— Провал — казвам на Лоран. — Карай след мен.

Задминаваме ги; те не виждат ръцете ни. Караме по авенюто, после завиваме надясно. Забавям.

— Тъпо — казва Лоран.

— Няма да стоят там цяла нощ. Да се поразходим малко.

Разочарован съм. Вчера следобед нямаше автомобил; в главата ми нямаше автомобил, а той е там, чисто и просто, и изглежда толкова нормален. В главата ми весело се прибираме да спим у Мадлен. А в действителност? Намерили са го удушен в килията му… Дълго въртим педалите в мълчание.

— Да се върнем да видим.

Отново сме в горния край на авенюто; слизаме надолу, без да бързаме — платното е пусто. Едно самотно ченге се разхожда по тротоара; забавям, прицелвам се в осветения квадрат и хвърлям кутията.

— Готово!

Зад нас — шум на счупено стъкло, взрив, викове, свирене. Авенюто е с лек наклон, бяга с пълна скорост под колелата ни. Зад нас свирят. Първи завой надясно. Продължават да свирят. Втори завой наляво. Бясно въртим педалите. Когато си поемаме дъх, наоколо цари тишина. Улиците спят, небето спи. Човек би казал, че нищо никога никъде не се случва.