Кръвта на другите [bg]

— Знам — казвам. — Започва се.

— Дават петстотин хиляди франка награда за полезна информация — обявява баща ми подигравателно.

— Дали няма да се предадат? — чуди се майка ми. — Или ще оставят да разстрелят още дванайсет невинни?

Ръцете ми не треперят, не съм се изчервил. И все пак по ръцете ми, по лицето ми има следи, усещам ги; майка ми ги вижда и погледът й ме изгаря.

— Не могат — казвам. — Ако се предадат, никога повече няма да могат да продължат.

— Имат дълг към каузата — казва баща ми.

Много е горд. Сякаш той е хвърлил бомбата и не съжалява за действието си — силен мъж е.

— В такъв случай не би трябвало да правят такива неща — казва майка ми. — Заради тях убиват французи.

— А знаеш ли какво става в Полша? — казвам. — Качват евреите във влакове, затварят херметично вагоните и пускат газ в цялата композиция. Искаш да станем съучастници в тези кланета? В този момент убиват някого.

— Нима тази бомба ще спаси живота на един-единствен поляк? — възразява майка ми. — Само двайсет и четири трупа повече, това е всичко.

— Това са трупове, които тежат много — казвам аз. — Мислиш ли, че след това думата „сътрудничество“ все още има някакъв смисъл? Мислиш ли, че ще могат да ни се усмихват като по-големи братя? Сега между тях и нас има прясна кръв.

— Тези, които искат да се борят, да се борят и да проливат собствената си кръв — казва майка ми и прекарва ръка в косите си. — А тези хора не са искали да умират, не са ги питали. — Гласът й потрепери. — Нямат право, това е убийство.

Свивам рамене безпомощно. В гърлото ми е заседнала буца. За щастие, баща ми взема думата, обяснява. Старата миризма на мастило и прах се разнася в галерията, някога тя ме задушаваше, някога драсках килима под пианото — малкото на Луиз е мъртво. Безвъзвратно мъртво, завинаги. Отнел съм живота им завинаги, единствения им живот, никой няма да го изживее вместо тях. Те дори не ме познават, а аз съм им отнел живота. Някой чука на вратата. Марсел четеше в ателието с крака на масата и аз почуках на вратата. Стига. Стига. Знаех го. Исках го. Утре продължаваме.

Прислужницата носи супата. Не съм гладен, но трябва да ям. Майка ми не яде; гледа ме. Не трябва да узнава. Тя знае. Знам, че знае. Никога няма да ми прости.

Храня се. Пия кафе от ечемик. А ако й кажа: добре, ще се предам, какво ще направи? Но не казвам нищо и тя няма какво да направи, освен да ме ненавижда дълбоко. Не слуша баща ми; гледа в празното, яростна и разсеяна. А баща ми говори и аз му отговарям.

Говорим, а стрелката на стенния часовник се върти. Единайсет часът. Сърцето ми се свива; ето че внезапно съм на пет години, страх ме е, студено ми е, иска ми се мама да ме завие, дълго да ме целува; иска ми се да остана тук, да си легна в някогашната спалня, сгушен в миналото си; тогава може би ще успея да заспя.