Кръвта на другите [bg]
- Автор: де Бовуар Симона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-418-3
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: История
Электронная книга - «Кръвта на другите [bg]». Краткое содержание книги:
— Видяхме им сметката — казва Лоран.
— Мисля, че да.
— Не е голямо постижение. Твърде лесно е.
— Още не са свикнали. Изчакай малко.
Караме, без да бързаме. Топло ми е, чувствам се лек. Лесно е да правиш каквото искаш; всичко е лесно. Утре ще продължим. Други сгради ще избухнат. И влакове, складове, заводи. В пансиона „Колибри“ сме и пием пунш с Мадлен край огъня. Там отнасят мъртвите и ранените, крещят заповеди, разстрелват ни. А ние гледаме как пламва пуншът, спокойни и изгубени като вдън гора.
На другия ден на обед Мадлен идва да ме чака на изхода на печатницата.
— Добра работа — казва тя. — Осем мъртви и не знам колко ранени. Кварталът ври и кипи.
С леко сърце вървя по улиците на Клиши — тези мъртъвци не ми тежат на душата. Никаква следа няма по лицето ми, по ръцете ми; разминаваме се, виждат ме и не ме виждат; аз съм само безобиден минувач. В печатницата другарите ни гледат без изненада. Изобщо нямаме вид на осъдени на смърт. Ден като всички други. Вечерта трябва да вечерям с родителите ми; в седем часа слизам в метрото и виждам червения афиш, залепен върху белия фаянс.
— Видя ли? — пита майка ми.
— Кое?
— Афишите. Имало е атентат през нощта. За наказание са разстреляли дванайсет заложници.
Тя ме гледа, очите й са хлътнали, бузите й са зачервени, има вид на стара жена. Нарежда с безизразен глас:
— Ако не заловят авторите на атентата до три дни, още дванайсет заложници ще бъдат разстреляни.
— Знам — казвам. — Започва се.
— Дават петстотин хиляди франка награда за полезна информация — обявява баща ми подигравателно.
— Дали няма да се предадат? — чуди се майка ми. — Или ще оставят да разстрелят още дванайсет невинни?
Ръцете ми не треперят, не съм се изчервил. И все пак по ръцете ми, по лицето ми има следи, усещам ги; майка ми ги вижда и погледът й ме изгаря.
— Не могат — казвам. — Ако се предадат, никога повече няма да могат да продължат.
— Имат дълг към каузата — казва баща ми.
Много е горд. Сякаш той е хвърлил бомбата и не съжалява за действието си — силен мъж е.
— В такъв случай не би трябвало да правят такива неща — казва майка ми. — Заради тях убиват французи.
— А знаеш ли какво става в Полша? — казвам. — Качват евреите във влакове, затварят херметично вагоните и пускат газ в цялата композиция. Искаш да станем съучастници в тези кланета? В този момент убиват някого.
— Нима тази бомба ще спаси живота на един-единствен поляк? — възразява майка ми. — Само двайсет и четири трупа повече, това е всичко.
— Това са трупове, които тежат много — казвам аз. — Мислиш ли, че след това думата „сътрудничество“ все още има някакъв смисъл? Мислиш ли, че ще могат да ни се усмихват като по-големи братя? Сега между тях и нас има прясна кръв.
— Тези, които искат да се борят, да се борят и да проливат собствената си кръв — казва майка ми и прекарва ръка в косите си. — А тези хора не са искали да умират, не са ги питали. — Гласът й потрепери. — Нямат право, това е убийство.
Свивам рамене безпомощно. В гърлото ми е заседнала буца. За щастие, баща ми взема думата, обяснява. Старата миризма на мастило и прах се разнася в галерията, някога тя ме задушаваше, някога драсках килима под пианото — малкото на Луиз е мъртво. Безвъзвратно мъртво, завинаги. Отнел съм живота им завинаги, единствения им живот, никой няма да го изживее вместо тях. Те дори не ме познават, а аз съм им отнел живота. Някой чука на вратата. Марсел четеше в ателието с крака на масата и аз почуках на вратата. Стига. Стига. Знаех го. Исках го. Утре продължаваме.
Прислужницата носи супата. Не съм гладен, но трябва да ям. Майка ми не яде; гледа ме. Не трябва да узнава. Тя знае. Знам, че знае. Никога няма да ми прости.
Храня се. Пия кафе от ечемик. А ако й кажа: добре, ще се предам, какво ще направи? Но не казвам нищо и тя няма какво да направи, освен да ме ненавижда дълбоко. Не слуша баща ми; гледа в празното, яростна и разсеяна. А баща ми говори и аз му отговарям.
Говорим, а стрелката на стенния часовник се върти. Единайсет часът. Сърцето ми се свива; ето че внезапно съм на пет години, страх ме е, студено ми е, иска ми се мама да ме завие, дълго да ме целува; иска ми се да остана тук, да си легна в някогашната спалня, сгушен в миналото си; тогава може би ще успея да заспя.