Кръвта на другите [bg]

Преминаха през вратата на Париж.

— Ще мина да занеса писмото си в Червения кръст — каза Дениз.

— Идвам с вас — каза Елен.

Заоблачило се беше. Обливаше ги влажна топлина. Десетина млади жени унило тъпчеха на място пред вратата на пощата. Сиви коли бяха наредени покрай тротоарите. В края на авенюто Операта с купола си в буреносно зелено приличаше на паметник, на фетиш, свидетел на отминала епоха.

Чиновничката погледна плика и го върна на Дениз.

— Не приемаме вече писма за Бакара — каза тя. — Лагерът е изпратен в Германия.

— И Бакара! — възкликна Дениз.

— Да, госпожо, и Бакара — каза чиновничката нетърпеливо.

Елен хвана Дениз за ръката и я поведе към изхода. Дениз бе станала бледа като стената. Изглеждаше, че всеки момент ще припадне.

— Те често са погрешно информирани — каза Елен.

— В Германия! — повтори Дениз.

В сивата горещина на неделния следобед Елен със свито гърло разпозна на лицето на Дениз ненавистната сянка на нещастието.

— Човек и от Германия се връща. Ще намерим начин — каза тя и дълбоко пое дъх.

Слава богу, това не беше нейното нещастие; тя бе приключила с нещастието — нямаше вече любов, нямаше живот, нямаше и нещастие.

— Само си представете как ги откарват — каза Дениз с разтреперан глас.

— Сигурна съм, че Марсел някак ще се приспособи — увери я Елен.

— Марсел може би — каза Дениз и се отдръпна. — Извинете ме. Имам нужда да остана сама.

— Разбирам ви. — Елен стисна ръката й. — Утре сутрин ще ви се обадя по телефона да ви кажа какво е отговорил Бергман.

— Благодаря. Обадете ми се — каза Дениз.

Елен й се усмихна и яхна велосипеда си. Да страдаш за другия — каква измама! На тях не им пука, интересува ги само собствената им личност. Свършено е, окончателно. Пресече булевард „Сен Жермен“. Бронирани камиони преминаваха с грохот, следвани от танкове, от които се подаваха облечени в съвършено черни униформи войници, с широки кепета, които се вееха на вятъра. Усмихваха се. Поздравяваха победата си с цялата си очарована младост. Победа. Поражение. Той загуби своята война. Елен стисна по-силно кормилото. Няма победа, нито поражение; няма твоя история, няма моя история — има само един момент от Историята.

Елен спря пред сладкарницата, прибра велосипеда и се качи в стаята си. Облече хубавата рокля от имприме, чийто десен сама бе скицирала. В гардероба съвсем ново светло манто се люлееше на закачалката си до елегантен спортен костюм. Германският клиент плащаше добре.

— Добър вечер, мамо, добър вечер, татко.

— Добър вечер — отвърна господин Бертран студено.