Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
— Редовно й се случва — отвърна Бил. — Така поне съм чувал. Нима си очаквал нещо друго от едно безумно същество?
— Ами, не знам — изпъшка Ерик, сякаш вдигаше нещо тежко. После се чу глух удар. — Виждал съм не един или двама абсолютни безумци, които обаче пипат доста чисто.
— Прав си — каза Бил. — Не трябва ли да оставим един-двама на верандата?
— Кои по-точно? Можеш ли да ги разпознаеш?
— И тук си прав. Рядко се случва да се съгласявам с теб толкова често.
— Тя сама ми се обади и помоли за помощ — смени темата Ерик.
— Добре. Но нали помниш какво се споразумяхме?
— Как бих могъл да забравя?
— Напомням ти, че Суки ни чува в момента.
— Няма проблем — засмя се Ерик. А аз гледах нагоре и се чудех за какво точно спореха. За територии? Аз да не съм Русия, че да ме спечели по-силният диктатор? Сам си почиваше до мен, чисто гол, възвърнал човешкия си облик. Свръхсъществата не усещаха студ. Точно в този момент изобщо не ми пукаше кой е гол и кой — облечен.
— Тук има жив човек! — извика Ерик.
— Тара! — извика след него Сам.
Тара изпълзя надолу по стълбите и хукна към нас. Прегърна ме силно и се разплака. Аз събрах сили, притиснах я до себе си и я оставих да хълца на воля. Все още носех униформата на Дейзи Дюк, а тя — бельото си с цвят на пожарна кола. Приличахме на две големи бели водни лилии в студено езеро.
— Дали няма да се намери някое одеяло вътре? — обърнах се аз към Сам и той веднага изтича към къщата. След минута се върна и ни наметна с чисто одеяло. Интересно ми беше да го огледам както отзад, така и отпред, не мога да си кривя душата.
— Май няма да се мре тази вечер — измърморих.
— Какви ги приказваш? — попита Сам. Не изглеждаше особено изненадан от тазвечерните събития.
Нямаше как да му призная, че съм била впечатлена от голия му задник, затова побързах да сменя темата:
— Как са Яйцето и Анди?
— Все едно слушам радио — каза Тара ни в клин, ни в ръкав и започна да се кикоти. Тръпки ме побиха от гласа й.
— Още стърчат там, където тя ги остави — уведоми ни Сам. — Стоят и зяпат в една точка.
— Стоят… и зяпат… — затананика Тара мелодия на Елтън Джон.
Ерик се засмя.
Двамата с Бил тъкмо щяха да палят огъня и дойдоха при нас, за да направим последни уточнения.
— Ти с коя кола дойде, Тара? — попита Бил.
— Охо! Вампир! — каза тя. — Ти си приятелчето на Суки, нали? Я ми кажи какво правеше на стадиона с онази кучка Порша Белфльор?
— Става все по-забавно — отвърна Ерик и й се усмихна снизходително, като на безпомощно кутре.
— С коя кола дойде? — повтори въпроса си Бил. — Ако в главата ти е останал някакъв мозък, сега е моментът да го използваш.
— Дойдох с бялото „Камаро“ — отвърна тя, вече по-сериозно. — Ще се прибера с него. Май ще е по-добре да не шофирам. Сам?
— Аз ще те закарам, няма проблем. Бил, имаш ли нужда от мен тук?
— Мисля, че двамата с Ерик ще се справим. Ще вземеш ли и този кльощавия?
— Яйцето ли? Ще го взема.
Тара ме целуна по бузата и се запъти към колата.
— Ключовете са на таблото — извика тя.
— А къде е дамската ти чанта?
Полицаите със сигурност щяха да се изненадат, ако откриеха чантата на Тара насред купчина трупове.
— О!… Забравих я в къщата.
Погледнах безмълвно към Бил и той отиде да я донесе. Върна се с огромна дамска чанта, в която имаше достатъчно място не само за козметика и дреболии, но и за комплект резервни дрехи.
— Тази ли е?
— Да, благодаря — отвърна Тара и внимателно я пое от него, сякаш се страхуваше да не би да докосне пръстите му. В началото на вечерта не изглеждаше толкова придирчива, помислих си аз. Ерик носеше Яйцето към колата й.
— Няма да помни нищо от случилото се — каза той на Тара, докато Сам му отваряше вратата, за да сложи Яйцето на задната седалка.
— Как му завиждам… — Лицето й изглеждаше обтегнато от тежестта на спомена за случилото се тази нощ. — Иска ми се никога да не бях видяла тази твар, която и да е тя. Ако можех да върна времето назад, кракът ми нямаше да стъпи тук! Изобщо не исках да се занимавам с това, но дойдох заради него. — Тя кимна към задната седалка на колата. — Но не си струваше. Нито заради него, нито заради когото и да било.
— Мога да залича и твоите спомени — безцеремонно предложи Ерик.
— Не — отвърна тя. — Искам да запомня поне част от това. Не искам да се избавям от този товар, за да ми служи за урок. — Тара звучеше двайсет години по-възрастна. Понякога се случва така, че порастваме за миг на мен ми се случи, когато на седем години загубих родителите си. На Тара — тази нощ.
— Но всички те са мъртви. Всички, освен мен, Яйцето и Анди. Не се ли страхувате, че ще се разприказваме? И нас ли ще убиете?