Брачни игри

Тя извади съкровищата си от чорапа и Частити им се възхити търпеливо, преструвайки сеq че никога не ги е виждала и че пълният с подаръци чорап сутринта на Коледа беше и за нея също такава голяма изненада като за Сара.

— Беше ли вече долу? — попита тя и се запъти към стълбата.

— Не — отговори момичето. — Още не съм облечена.

Частити избухна в смях.

— И аз не съм, но в първия ден на Коледа правилата са други. Ела да видим елхата.

Сара заподскача весело пред нея и изведнъж спря като вцепенена.

— Мили боже! Никога не бях виждала толкова много подаръци — пошепна тя. Кръстът на елхата беше скрит от купчини опаковани подаръци.

— Те са за персонала — обясни Частити, която наблюдаваше със задоволство учудването и възхищението на Сара. Имаше чувството, че самата тя преживява Коледата заедно с момиченцето.

— Мога ли да ги разгледам отблизо?

— Да, но не ги вземай.

Сара я погледна шокирано.

— Никога не бих си позволила подобно нещо, лельо Час. Не искам да разваля изненадата.

— Знам, че не би го направила.

Частити остави момичето да се възхищава отдалеч на малките съкровища и тръгна да търси сестрите си и съпрузите им.

Намери ги в малкия семеен салон в задната част на къщата. В камината гореше буен огън, газовите лампи бяха запалени. Ясната нощ беше отстъпила място на студен сив ден, който обещаваше сняг.

— Весела Коледа — поздрави ведро тя, прегърна и целуна всички поред. — Боже, колко благопристойно изглеждате… моля да извините размъкнатия ми вид.

— Май не си се наспала — промърмори с леко злобна усмивка Констанс и Частити усети със смущение, че се изчервява. Тя предпочете да не отговори, защото бе забелязала как Макс и Гидиън избягваха да се погледнат. Очевидно сестрите й не бяха скрили от съпрузите си, че са намерили вратата й заключена. Естествено, това можеше да се очаква. Но тя и без това нямаше причини да отрича.

— Сара не е на себе си от възбуда — отбеляза весело тя и отиде до масичката да си налее чай.

— Никога досега не е прекарвала толкова хубава Коледа — рече Гидиън с нежна, но и малко меланхолична усмивка. — Жалко е, че едно единайсетгодишно момиче разбира едва сега какво е семеен празник.

— Прав си, но от друга страна, ако го познаваше от най-ранните си години, вече щеше да й е омръзнало — възрази Прюдънс.

— Точно така, и щеше да скучае — подкрепи я Частити.

— Щеше да се чувства твърде голяма, за да се поддаде на магията.

— Може би сте прави. — Но Гидиън не изглеждаше съвсем убеден.

— Както и да е — намеси се Констанс, за да върне разговора в безопасен коловоз, — ще ми каже ли най-сетне някой какво правим тук в този безбожно ранен час?

— Не е чак толкова рано — поправи я меко мъжът й.

— Съжалявам, вината е моя — каза Частити и отпи голяма глътка чай. — Но защо е тази тайнственост?

— О, няма никаква тайнственост — отговори провлечено Макс.

— Напротив, има — възрази жена му с престорено възмущение. — Хайде, отворете си устите.

— Този израз е, меко казано, неелегантен — промърмори измъчено Макс.