Нощем с белите коне

— Не му обръщайте внимание — каза с лека досада момичето. — От два часа ми каканиже едно и също. Казва се Козарев, може би го познавате. Като си помисля какъв беше наперен и важен.

Да, един от бившите директори на полицията, макар че Урумов не го познаваше. Като че ли го бяха измъкнали от някакъв прием — бяла копринена риза, лачени обувки, раиран панталон, опънат до краен предел от затлъстелия задник. Не виждаше лицето му, но мъртвешки бялата плешивина на темето бе плувнала в мазна пот. „Господи Исусе Христе, помилуй грешния!“

— Дори една молитва не знае — каза презрително момичето. — Седнете на тоя стол, господин професоре.

Тя му поднесе най-обикновен кухненски стол, жълт като разрязана тиква.

— Не мога да говоря пред тоя човек! — каза той.

— Ами всеки момент чакам да го вземат в София. Гума ли спукаха по пътя, що ли. Ей сега ще го изведат.

Тя натисна някакво копче, навън се чу звън, който изведнъж му напомни за сигналните звънци на кината през младостта му. Какви сладки тръпки на нетърпение предизвикаха тогава у него, а сега само го стресна. Докато чакаха часовоя, Урумов се обади:

— Май че имате неприятности с нарядите.

— Глупава история! — каза сърдито момичето. — Конфискувах платове от текстилната фабрика на Разпопов. И ги раздадох на населението, разбира се. — Тя се усмихна скъпернически. — Май че множко раздадох, но не за това. Как така да се случи, та един от сегашните регенти да е акционер. И ни отправя разни ултиматуми.

— Кой от тях?

Тя се поколеба за миг, после прибави неохотно:

— Ваш колега. Венелин Гаев.

Когато останаха сами, той и разказа подробно за неочакваното нощно посещение. Момичето го изслуша внимателно, но Урумов остана с чувството, че не успя да я стресне достатъчно. Само лицето й стана по-загрижено.

— Ще се наложи да почакате малко.

После взе телефона и се свърза със София. Трябваше търпеливо да изслуша собствения си разказ, предаден без никаква паника. От другата страна на линията последваха доста подробни наставления. Гласът беше оживен и много рязък, но той различаваше в пукането на слушалката само отделни думи: „Много внимателно… което имате в наличие… без паника.“ Най-сетне тя се обади — „Слушам, другарю Голованов!“ — и затвори слушалката.

— Голованов лично ще дойде! — каза респектирано момичето. — Каза да блокираме внимателно вилата, но да не предприемаме нищо без него. Ще трябва да го почакаме.

Урумов не попита кой е тоя Голованов, но можеше да се досети. Кой знае защо, представи си го сивоок мъж с бръсната глава и кожена куртка. След около час пред коменданството спряха два щаера и в стаята влезе дребен посивял човек с омачкано палто, който по-скоро приличаше на кафеджия. Зъбите му бяха много лоши, така че леко фъфлеше.