Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Посредствената наука — обади се едва ли не под носа си академикът.
Все пак Кънчев го чу, но намери за по-благоразумно да се престори, че не го е чул.
— Заповядайте, другарю Урумов! — каза той.
Урумов излезе на катедрата. Посрещнаха го с ръкопляскания, доста спонтанни, както се стори на Сашо, макар и не много продължителни. Академикът извади от джоба на жилетката си хубав часовник, златен навярно, който Сашо виждаше за пръв път. Движенията му бяха много отмерени, лицето спокойно, само в погледа му личеше едва забележимо вълнение. От време на време той поглеждаше към часовника без нито за миг да загуби яснотата или връзката на мислите си. И говори точно половин час, нито минута повече или по-малко. През цялото време салонът не шукна, само тия, които бяха отвън, от време на време скърцаха с някакви столове, върху които се покатерваха да гледат.
— Уважаеми колеги! — започна той. — Целта на моята научна дейност през последното десетилетие е била да изследвам същността и структурата на антителата, както и на някои катализатори при биохимичните процеси на обмяна на веществата. Всичко това ме е интересувало не изобщо, а във връзка с активността на някои вируси в човешкия организъм и с патологичните изменения, които те предизвикват. Както виждате, това са на пръв поглед проблеми на медицината, но те могат да бъдат решени главно от нас, с възможностите и средствата на нашата наука. Ако се държим в някакви точни и обособени граници на своите науки, ние ще бъдем слепи, както е сляпа къртицата, която смята за единствен реален свят подземния. Ето тук се крие една от най-важните методологически проблеми — докъде стигат фактите и докъде може да се простре въображението, интуицията, логичната постройка в издирването на сложните истини на битието. И може би на тая почва са възникнали недоразуменията, за които преди малко стана дума.
След това Урумов изложи доста подробно същността на проблема и резултатите, до които бе стигнал. Макар че съкрати чувствително своите хипотетични възгледи, които всъщност неговият племенник бе довел до техния краен логичен завършек, той не скри опасностите, които заплашват човешкото съществуване.
— Ако вземем предвид еволюцията на видовете — продължи той, — ще останем с впечатлението, че тя върви от по-простото към по-сложното, от амебата към човека със съвършеното устройство на неговия мозък. Но това е само едната страна на въпроса. Всъщност дори в тоя процес простото винаги е побеждавало по-сложното, приспособимото — неприспособимото, бързо изменящото се — трайното и консервативното. Каквото и живо същество да погледнем — то ще ни порази със своята простота и хармония, с целесъобразността на всяка своя функция. В тоя смисъл няма по-опасен враг за човека от вируса, който според мен притежава всички качества, които вече споменах. Неговата приспособимост е изключителна и много често се проявява по фатален за човешкото съществуване начин. Търсейки оръжия срещу тях, ние всъщност увеличаваме своята уязвимост, като ги правим по-устойчиви и приспособими и — главно — непрекъснато изменящи се. Така например никой сериозен учен не може да ви гарантира, че всемерната разработка на нови антибиотици например няма да доведе възникването на такива мутации на вирусите, които да поставят под въпрос не само съществуването на човека, но и на другите видове… Нещо повече, ние не отхвърляме възможността подобни мутации да са възникнали вече на земята или в безкрайния Космос. На вас ли да напомням тяхната необикновена пластичност и приспособимост. Съвсем не е изключено тяхното разпространение да е довело вече веднъж планетата до биологична катастрофа, каквато е например тайнственото изчезване на влечугите през плеоцена. Ние не можем да си отговорим дали космическото мълчание около нас не се дължи именно на победата на по-простото над по-сложното. Защото диалектиката ни подсказва, че най-простото всъщност е най-съвършено, че то не е начало, а краен резултат на някои еволюционни процеси.
Така че, изхождайки от тия мисли, не е трудно човек да стигне до заключението, че досегашният метод за борба с вирусите е твърде опасен. Ние трябва да тръгнем по принципно нов път — не да ги унищожаваме с външни средства, както унищожаваме мухите или тигрите, а да ги разрушим отвътре в тяхната структура. Ние трябва да унищожим възможностите за тяхното възпроизвеждане. Това ще бъде тежка, но не непосилна задача, защото, както видяхме, тяхното съществуване е като че ли обратно и противоречиво на основните принципи на съществуването на организмите, то е, така да се каже, суперпаразитно антисъществуване. В това отношение най-страшен пример е, както сами се досещате, вирусът на рака. Като използува изключителните трансформиращи качества на своята нуклеинова киселина, тоя вирус при всички положения успява да създаде оная среда за своето възпроизвеждане, която ние наричаме ракова тъкан, без да го е грижа, че по тоя начин унищожава — бих казал, сляпо, като хората — единствената възможна среда за своето съществуване. Колкото тия вируси да са вездесъщи и по принципа на своето паразитно съществуване — безсмъртни, в крайна сметка те са обречени ако не на смърт, на фактическо несъществуване, ако унищожат докрай така наречените висши организми. Тогава навярно ще трябва да чакат еволюцията отново да ги породи, което не винаги и не при всички условия се случва. Или пък като Демонът на Лермонтов да скитат безнадеждно из Космоса, докато попаднат на планета, която още не е била посещавана от такива кошмарни гости. Казвам тия страшнички думи не да ви плаша, както вече успях да изплаша мнозина, а да ви обърна внимание на сериозността на проблема. В това виждам аз и смисъла на нашата работа, огромното значение на нашите усилия.