Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Прощавай, вуйчо, аз просто лошо се изразих… И все пак струва ми се, че бих могъл да ти помогна.
— Никога не съм се съмнявал. Но при мен резултати няма да има толкова скоро. А на всичко отгоре рискуваме и да не постигнем нищо.
— Ще постигнем! — каза младежът уверено.
— Дори да постигнем. Всички ще кажат, че съм го постигнал аз. И дори да се опитам да те лансирам, ще си помислят, че го правя от чисто роднински съображения.
Младежът се понамръщи.
— Това не ме интересува! — каза той рязко.
Но чувствуваше, че не е съвсем искрен. Да даде всичко от себе си и да не получи нищо — това не беше съвсем в характера му. Това просто противоречеше на здравия смисъл.
— Вярвам ти! — каза меко академикът. — И все пак иска ми се да дойдеш при мен с известно име. Тъй че след това да ти вярват хората. Аз съм сигурен, че с Аврамов ще постигнете бърз и сериозен успех. А ако не ме лъже предчувствието, може да бъде иии… зашеметителен.
Младежът го погледна малко стреснат. И отново сякаш това не беше вуйчо му, а някакъв друг човек, непознат и силен, който стоеше над всичко.
— Вуйчо, мога ли да си помисля?
— Разбира се, мойто момче.
— Искам да видя преди това как ще свърши събранието.
— Както и да свърши, то няма отношение към нашата пряка работа. Хайде, върви сега да обядваш.
Сашо никога не се хранеше в стола. Човек, който се готви да покори света, не може да се храни в някакъв вмирисан на олио служебен стол заедно с разни дребни некадърници и мижитурки. Затова той с достойнство отнесе празния си стомах до най-близката шкембеджийница. Една чорба от свински крачета с повече оцет и чесън е напълно достатъчна. Довечера двете Фифета ги бяха поканили на рожден ден — на чий точно, не можа да се разбере. Но Хари се беше похвалил, че ще ги нагости с телешка глава в шкембе — старовремски деликатес, който никога не бе опитвал. Тъй че нека си остави повечко място за голямото изпитание.
Събранието бе обявено като открито партийно и трябваше да почне половин час след работното време. Салончето беше доста тясно и на всичко отгоре голо и скучно като празна кутия за моливи. Най-добре е да седне на последния ред, това е, разбира се, най-хубавата позиция за един току-що назначен асистент. А освен това от задния ред най-добре се наблюдава как реагират хората — кой ръкопляска и на кого. Трябва да ги знае тия работи, може да му потрябват.
Но като влезе в залата едва пет минути след определения час, както подобаваше на асистентското му достойнство, той видя, че, кажи-речи, всички места бяха заети. От последния ред се кокореха към него най-големите дяволи в института и сякаш тайно му се присмиваха. Той се огледа нерешително — имаше само пет-шест свободни места на първия ред, но там се бяха инсталирали неколцина важни люде, повечето от конто виждаше за пръв път. Може би бяха наблюдатели на академията и комитета, а може би и на района. На три-бунката вече биха седнали вуйчо му и партийният секретар Кънчев, червендалест мъж, с много къси ръце, които едва му стигаха да подпре с тях едрата си глава. За нещастие погледите им се срещнаха, Кънчев каза добродушно:
— Другарю Урумов, ето има празни места. Седнете на първия ред, никой няма да ви ухапе.
Гласът му беше доста пресипнал, като на хората, които предпочитат стипчивите северни вина пред топлите южни.
— Не се казвам Урумов! — сухо, но спокойно отвърна Сашо. — Академик Урумов не ми е чичо, а вуйчо.
В залата избухна лек смях. И вуйчо му се усмихна едва забележимо.
— Чичо, вуйчо — все тая! — измърмори партийният секретар леко сконфузен.
Събранието започваше с гаф — как ли щеше да свърши? Салончето се препълни съвсем, не останаха празни места и край стените. До отворената врата се натрупаха хора, някои се повдигаха на пръсти, за да погледнат какво става в залата. Бяха служители от филиала, от втората категория, както на шега ги наричаха. Сашо се пообърна — и те, и тези, които бяха вече успели да заемат места в салона, имаха твърде особени изражения на лицата си. Не приличаха на хора, които са дошли на важно научно съвещание — по-скоро на боксов мач или на закрита прожекция. На катедрата се изправи Кънчев.
— Другари и другарки, в нашето съобщение ние ви обърнахме внимание да прочетете статията, която нашият уважаван директор, академик Урумов, напечата в „Простори“. Няма да скрия от вас, че тая статия възбуди в нашия институт сериозни спорове и съмнения, известна тревога, бих казал. Доколко тая тревога е сериозна и основателна, ще разберем от доклада на академик Урумов. Аз съм сигурен, че той ще внесе в нашия колектив ако не пълно успокоение, то поне яснота. То знаем, науката винаги се е отличавала с категоричност и ясни позиции.