Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Имаш грешка! А как е попаднала след това на баща ти?
— Всъщност двете неща са тясно свързани — продължи неохотно Криста, — След смъртта на летеца майка ми нито е сложила траур, нито е споменала повече името му. Но изглежда, че е била много покрусена. Десетина години е живяла съвсем сама, както казва леля ми — като икона. Едва след това се е омъжила за баща ми. Според леля ми той е бил много хубав, представителен мъж, интелигентен и занимателен. По професия бил адвокат, при това доста способен. И под протекцията на своя тъст, който по това време е бил подпредседател на Народното събрание, скоро станал юрисконсулт на едно министерство. Година и нещо след моето раждане заминал в командировка в чужбина и повече не се върнал. Ако се разчетат всички факти, ще се види, че той се е омъжил за майка ми само с една цел — да се измъкне по някакъв начин от България. И хладнокръвно е изпълнил плана си, независимо че съм била все още бебе.
Сашо направи злополучен опит да се пошегува.
— Може би е избягал точно от тебе. Ако си ревяла по цяла нощ.
— Била съм много кротко бебе — отвърна скръбно момичето. — За което сега съжалявам. Но както и да тълкуваш тия два случая, едно е ясно — тя не може да гледа на живота като съвсем обикновена жена. Защото преди всичко не е обикновена жена.
Сашо разбираше, че това е съвсем вярно. И все пак като че ли беше безпомощен да изтръгне някакво съчувствие от сърцето си. Може би имаше лошо сърце?… Такава мисъл никога не бе минавала през ума му. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, а не знаеше какво. И най-сетне се понасили.
— В човешкия живот има всичко — каза той. — Даже когато на пръв поглед като че ли няма нищо особено.
— А в твоя какво е имало?
— Сигурно е имало нещо…
Двамата дълго мълчаха.
— Като бях малка, мама веднъж ми каза, че наистина има и рай, и ад — обади се най-сетне момичето. — Но не в природата, вътре в човека — каза тя. — Сигурно е така…
Сашо изпрати Криста само до тролея, тъй като беше обещал да мине край вуйчо си. И без това бе позакъснял — наближаваше десет часът. Докато крачеше натам, все още се чувствуваше малко разстроен и подтиснат. И сам не разбираше какво означава това. Дали не усещаше тая чужда изповед като някакво посегателство на свободата си, като някакъв ангажимент, който все още не е готов да поеме. Това той не разбираше. Но от мислите като че ли му стана по-студено, Сашо вдигна яката на палтото си. Беше започнал да вали слаб сняг, сух и студен, вятърът го разстилаше на дълги перести ивици там, където имаше гънки по тротоара. Да, така все пак е по-добре, отколкото времето да омекне, да навали дебел сняг. Снегът в тоя град не е никакъв сняг, скоро се превръща в отвратителна кафява каша, мокра и хлъзгава, в която боксуват автомобилите и пълнят въздуха с отровен дим.
Като се изкачи на четвъртия етаж, пред входа завари вуйчо си с някакъв човек, когото не може изведнъж да познае. Да, разбира се, това е Аврамов, но защо лицето му е така посивяло? Началникът на лабораторията само му кимна и тръгна мрачно надолу по стълбите. Малко объркан от тая среща, академикът внезапно му подаде ръка. Макар и така неловко, това неочаквано ръкостискане му се видя много приятно. Старият имаше хубава, малко мършава, но силна ръка. Да, все още много живот имаше в ръката му, това като че ли го изненада. И понеже веднъж бе направил грешката, вуйчо му продължи в същия тон:
— Вечерял ли си?
— Не съм гладен — отвърна младежът.
— Ела да ми помогнеш, Майка ти ми е задушила някакви пъдпъдъци.
Той го заведе в кухнята и отвори капака на голямата емайлирана тенджера. Беше ги задушила съвсем цели, заедно с главичките, птиците лежаха на тъжна купчина, като в някаква газова камера. Слабите им краченца, прерязани през коленете, като че ли го сочеха укоризнено с пръст.
— И сега кажи, че човекът не е най-грозният от всички хищници! — каза вуйчо му отвратен.
Но Сашо не беше виждал газова камера, пък и въображение не му достигаше за това. Напротив, яденето му се видя много вкусно.
— За какво идва Аврамов? — запита той.
— Изглеждаше доста загрижен — отвърна вуйчо му без желание. — Смята, че се готви някакъв комплот в института.
— Комплот е малко силно казано… Но ще има хър-мър, в това съм сигурен.
— Защо?
— Вуйчо, отначало аз повече се безпокоях. Особено пък сега като знам, че сам забърках тая глупава каша. Но сега, като поопознах хората, ми се струва, че страховете ти са напразни.
— Нямам абсолютно никакви страхове — каза недоволно вуйчо му. — Само че не мога да си обясня това… хм!… брожението, ако трябва да се изразя по-любезно.
— Там е работата, вуйчо, че си попаднал сред тълпа от еснафи. Повечето от тях нямат нищо общо с науката. Просто са си намерили тук хубав подслон и си гледат спокойствието. Биологията изобщо не ги интересува.