Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
— Здрасти, татко.
— Какво става, Ник?
— Нищо. Ерик е отвратително изчадие. — Делово.
— Искам да знам какво направи на брат си, Ник.
— Татко… — Тя сниши глас и зашепна. Разбрах, че е затулила устата си с длан. — Леля само ни се кара…
— Чух те — обади се от разстояние сестра ми. Но поне Аманда бе престанала да се дере. Елън я беше взела на ръце.
— Ти си най-голямото дете вкъщи, Никол — казах аз. — Разчитам на теб да държиш фронта, докато ме няма.
— Опитвам, татко. Само че той е пуешки гъз.
От разстояние:
— Не съм! Ти си лайно от пор!
— Нали го чу, татко!
Ерик:
— Да ти наврат триметров прът в гъза!
Погледнах монитора пред мен. Той показваше образи от всички охранителни камери. Видях мотора, паднал настрани пред вратата на електростанцията. Друга камера беше насочена към склада, чиято врата се люлееше на вятъра. Вътре се очертаваше трупът на Роузи. Днес бяха загинали двама души. Едва не бях умрял и аз. И сега семейството ми, което до вчера бе най-важното нещо в моя живот, ми се струваше далечно и незначително.
— Много е просто, татко — с най-разумния си глас на възрастна каза Никол. — С леля Елън се прибрахме от магазина — тя ми купи много хубава блуза за представлението, и после Ерик влезе в стаята ми и събори всичките ми книги на пода. Казах му да ги вдигне. А той ми каза оная дума, дето започва с „к“. Затова го ритнах по задника, не много силно, взех му Джи Ай Джо и го скрих. Това е.
— Взела си му Джи Ай Джо? — попитах аз.
Джи Ай Джо беше най-важната вещ на Ерик. Той си приказваше с Джи Ай Джо. Джи Ай Джо спеше на възглавницата до него.
— Ще му го дам веднага щом вдигне книгите ми.
— Ник…
— Ама той ми каза, че…
— Върни му Джи Ай Джо.
Картината на екрана се променяше през една-две секунди. Чаках да се върне образът от склада. Нещо ме глождеше.
— Това е унизително, татко.
— Ник, ти не си му майка…
— А, да, и тя беше тук за около пет секунди.
— Идвала си е вкъщи, така ли?
— Обаче трябваше да излезе. Голямата изненада! Трябвало да гони самолета.
— Аха. Никол, трябва да слушаш Елън…
— Татко, казах ти, че тя само…
— Защото тя командва, докато ме няма. Като ти каже да направиш нещо, ще я слушаш.
— Това е абсурдно, татко. — С гласа си на съдебен заседател.
— Това е положението, миличка.
— Но…
— Никол. Това е положението. Докато се върна.
— Кога ще се прибереш?
— Сигурно утре.
— Добре.
— Разбрахме ли се?
— Да, татко. Сигурно ще получа нервна криза.
— Тогава обещавам веднага щом се прибера, да ти дойда на посещение в лудницата.
— Много смешно.
— Дай да говоря с Ерик.
Проведох кратък разговор с Ерик, който на няколко пъти ми заяви, че не било честно. Казах му да подреди книгите на Никол. Той отговори, че не ги бил съборил, станало случайно. Казах му въпреки това да ги подреди. После набързо се чух с Елън. Окуражих я, доколкото можех.
По някое време камерата отново показа склада. И пак видях люлеещата се врата. Към входа водеха четири дъсчени стъпала. Всичко изглеждаше нормално. Не знаех какво ме е обезпокоило.
И изведнъж разбрах.
Трупа на Дейвид го нямаше. Бях видял Дейвид да изпълзява през вратата, следователно трябваше да е навън. Като се имаше предвид слабият наклон на терена, можеше да се е претърколил на няколко метра, но не повече.
Нямаше труп.
Обаче можеше да греша. Или го бяха изяли койоти. Във всеки случай сега на монитора се виждаше друг образ. Реших да не чакам пак картината от склада. Щом тялото на Дейвид беше изчезнало, вече не можех да направя нищо.
Малко преди седем седнахме да вечеряме в кухничката на жилищния отсек. Боби поднесе чинии с равиоли с доматен сос и салата. Достатъчно отдавна бях домашен татко, за да позная марките замразена храна, които използва.
— Според мен равиолите на „Контадина“ са по-добри.
Той сви рамене.
— Отивам при хладилника и взимам каквото има.
Бях изненадващо гладен и ометох чинията си.
— Значи не е чак толкова зле — отбеляза Боби.
Мей се хранеше мълчаливо, както винаги. До нея Винс мляскаше. Рики седеше в отсрещния край на масата, не вдигаше поглед от равиолите си и избягваше очите ми. Нямах нищо против. На никой не му се приказваше за Роузи и Дейвид Брукс, ала празните столове около масата бяха прекалено очевидни.
— Е, ще излезеш ли? — попита ме Боби.
— Да. Кога залязва слънцето?
— Към седем и половина — отвърна той и включи монитора на стената. — Ще ти дам точното време.
— Значи можем да излезем три часа по-късно. Някъде след десет.
— Смяташ ли, че ще успееш да откриеш рояците?
— Би трябвало. Чарли обилно напръска единия.