Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
— Джак? Седемнайсет километра в час.
— Ясно.
Слязох на земята и седнах зад волана. Пъхнах ключа в ключалката на кутията и го завъртях. Капакът й се отвори. Вътре открих жълто ключе.
— Какво правиш, Джак?
Припряно се върнах зад тойотата. Вкарах жълтото ключе в ключалката на мотора. Яхнах го и запалих. Ревът му отекна под гофрирания навес.
— Джак?
Избутах мотора до Чарли. Нямаше да е лесно. Моторът нямаше стойка. Доближих го колкото може повече и се опитах да го подпирам, за да позволя на Чарли да се прехвърли отгоре му, докато аз го държа изправен. За щастие той като че ли отгатна намерението ми и с мъка се настани зад мен. Казах му да се хване за кръста ми.
Боби Лембек:
— Джак? Появиха се.
— Къде?
— Откъм южната страна. Приближават се към теб.
— Ясно.
Форсирах двигателя и затворих задната врата. И останах на мястото си.
— Джак?
Рики:
— Какво му става? Той разбира каква е опасността.
Боби:
— Знам.
— Просто виси там.
Чарли ме бе прегърнал през кръста. Главата му беше отпусната на рамото ми. Чувах накъсаното му дишане.
— Дръж се здраво, Чарли — казах му.
Той кимна.
Рики:
— Джак? Какво правиш?
После Чарли прошепна в ухото ми:
— Скапан идиот.
— Да — казах аз.
Зачаках. Вече виждах рояците, в момента се появяваха иззад сградата. Този път бяха девет и се приближаваха право към мен във V-образно формирование. Тяхното групово поведение.
Девет рояка! Скоро щяха да са трийсет, после двеста.
Боби:
— Виждаш ли ги, Джак?
— Виждам ги. — Естествено, че ги виждах.
И естествено, бяха се променили. Сега бяха по-плътни, стълбовете бяха по-материални. Тия рояци вече не тежаха кило и половина. Като че ли по-скоро бяха по пет-десет кила. Може би дори повече. Може би петнайсет. Сега притежаваха истинска тежест и бяха напълно материални.
Чаках. Не мърдах от мястото си. Някаква безпристрастна част от разума ми се чудеше какво ще направи формированието, когато стигне до мен. Дали щяха да ме обкръжат? Дали някои рояци щяха да останат на разстояние и да чакат? Как възприемаха шумния мотор?
Когато се приближиха, те се строиха в редица, после във формата на обърнато „V“. Чувах глухото вибриращо бръмчене. Рояците бяха много повече и звукът съответно беше много по-висок.
Вихрещите се стълбове стигнаха на двайсетина метра от мен, после на десет. Дали се движеха по-бързо, или си въобразявах? Изчаках, докато почти стигнаха пред лицето ми, дадох газ и се понесох напред. Пресякох водещия рояк, за миг потънах в мрак и полетях към вратата на електростанцията. Не смеех да се озърна назад. Дивото ми препускане продължи само секунди. Когато стигнах до сградата, пуснах мотора, прехвърлих ръката на Чарли през рамото си и с мъка направих последните една-две крачки до вратата.
Рояците бяха на петдесетина метра от нас. Успях да натисна бравата, да провра крак в пролуката и да избутам вратата с коляно. В последния момент изгубих равновесие и двамата с Чарли се строполихме на бетона. Вратата се затвори и силно ни удари по краката, които все още стърчаха навън. Усетих остра болка в глезените — ала което бе по-лошо, вратата продължаваше да е открехната. През отвора виждах приближаващите се рояци.
Вмъкнах неподвижното тяло на Чарли в помещението. Вратата се затвори, ала знаех, че е противопожарна и не е херметизирана. Наночастиците можеха да проникнат вътре. Трябваше да влезем в херметичната камера. Нямаше да сме в безопасност, докато първата стъклена врата не се плъзнеше зад нас.
Като пъшках и се потях, довлякох Чарли в камерата. Опрях гърба му на страничните дюзи, така че краката му да не пречат на вратата. И тъй като в камерата можеше да остане само един човек, трябваше да се отдръпна. Зачаках вратата да се затвори.
Ала тя не се затваряше.
Потърсих с поглед някакъв бутон на страничната стена, но не забелязах нищо. В камерата светеше, следователно имаше електричество. Но вратата не се затваряше.
Знаех, че рояците се приближават.
От отсрещната страна на камерата дотичаха Боби Лембек и Мей. Размахваха ръце — явно ми даваха знак да вляза в камерата.
— Мислех, че може да поеме само по един човек — казах по радиостанцията.
Те нямаха слушалки и не ме чуваха. Отчаяно продължаваха да жестикулират — влизай, влизай.
Въпросително вдигнах два пръста.
Те поклатиха глави. Изглежда, ми даваха знак, че не разбирам.
В краката си видях наночастиците, които нахлуваха в помещението като черна пара. Влизаха през пролуките на противопожарната врата. Оставаха ми пет-десет секунди.