Мъжът, момчето [1999 г.]

Той ме погледна, поклати безнадеждно глава, после се извърна.

Стиснах ръката му — знаех, че е изгубил всяка надежда. Беше смел човек, ала нямаше как да се пребори с тази тъга, връхлитаща го посред нощ, с тази тъга, заради която си даваш сметка, че вече нищо няма да бъде същото.

Никой не те предупреждава и за тъгата. Почти подготвен си за болката. Досещаш се за мъките на онези, които умират от рак. Но заедно с физическото страдание те обзема и усещането за загуба, което никакъв морфин не може да притъпи.

— Най-страшното — прошепна татко в мрака — е да знаеш, че ще изпуснеш куп неща. Нямам предвид нещата, които още не са се случили: сватбата на Пат, това да видя, че най-после си се подредил, а нещата, за които смяташ, че ти се полагат по право. Това да виждам как Пат си кара колелото, да му разказвам приказки, да го целувам за „лека нощ“. Да гледам как припка из градината с проклетия светлинен меч. Тези дребни нещица, по-важни от всичко останало.

— Скоро сигурно ще си дойдеш у дома — казах му аз, все още вкопчен в надеждата, защото всички ние правим точно това, защото нямаме друг избор, освен да се вкопчваме в живота дори когато той е изпълнен със страдания. — Няма да усетиш кога отново ще правиш всичко това.

Но той вече не се заблуждаваше. Нито себе си, нито мен.

— Ще ми е мъчно за градината. За майка ти. За гозбите ѝ. За телевизионните ти шоупрограми.

Бях поласкан и притеснен, че поставя работата ми редом с жена си, внука си и своята градина. Освен това се и позасрамих — засрамих се, че не съм постигнал повече през времето, когато сме били заедно, не съм сторил повече, за да го зарадвам и да си спечеля одобрението му. Една-две телевизионни шоупрограми и опропастен брак. Толкоз.

А, да, и Пат. Знаех, че баща ми обича внука си повече от всичко на тая земя. Изпитах чувството, че Пат май е единственият истински подарък, който съм му направил.

Татко поиска да седне. Натиснах металната кутийка, с която леглото се управляваше, тя изжужа в тъмното и горната част се вдигна.

После баща ми се наведе напред и се държа за мен, докато намествах отзад възглавницата и усещах до бузата си небръснатото лице.

Сега вече ги нямаше някогашните миризми на „Олд Спайс“ и „Олд Холборн“, те бяха изместени от болничните миризми, от миризмата на болест и на химикали. Сега вече нямаше тютюн и одеколон. Те бяха останали в миналото.

Още ми се струваше странно, че му помагам физически. Неоспоримата сила на баща ми бе присъствала осезаемо в детството и младостта ми и сега, когато нея вече я нямаше, имах чувството, че е настъпил краят на света, че най-безцеремонно е бил погазен някакъв неотменим природен закон.

И за пръв път осъзнавах, че съм обичал татко не заради силата.

Бях смятал, че баща ми е пръв герой именно заради неговата твърдост — за онази твърдост от едно време, вместена в медала и олицетворявана от него.

Сега, докато му помагах да отпие вода или да седне на леглото в болницата, виждах, че съм го обичал по същите причини, заради които го обичат мама и синът ми.