![Мъжът, момчето [1999 г.] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/7/mzht-momcheto-1999-g-download.jpg)
Мъжът, момчето [1999 г.]
- Автор: Парсонс Тони
- Серия: Хари Силвър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът, момчето [1999 г.]». Краткое содержание книги:
Аз я прегърнах и я уверих, че всичко ще мине добре. И сбърках. Не всичко минаваше добре. Пат беше стъписан и стреснат от вида на дядо си, изпит от болестта, гаснещ в леглото в болничната стая за издъхващи, каквито няма да видите по телевизията или филмите, издъхващи от смърт, пълна с мъка и лекарства, и тъга при мисълта за всичко, което безвъзвратно е изгубено. Самият аз не бях подготвен за смъртта такава, каквато е, и нямах причини да смятам, че по-подготвено от мен ще бъде едно петгодишно дете, израсло с „Междузвездни войни“.
Не, не всичко беше наред. Но нямаше друг начин. Баща ми и синът ми трябваше да се видят. Трябваше да се убедят, че връзката между тях още съществува и ще съществува винаги. Както и любовта. Трябваше да знаят, че ракът не може да убие това.
А и аз предчувствах — не знам защо, но наистина бях убеден, — че ако Пат е в стаята, баща ми няма да е в полуунес от наркотиците и няма да се задъхва.
Нямаше разумна причина да смятам, че ако внукът му е при него, това няма да се случи. Може би дори бе глупаво да храня такива надежди. Но бях повече от убеден, че татко ще спести на Пат най-страшното. И досега смятах, че нещо в него си остава непобедимо. Бях повече от сигурен.
— Скоро ли ще си дойдеш? — попита Пат.
— Трябва да почакаме и ще видим — отвърна баща ми. — Нека чуем какво ще кажат докторите. И да видим дали на дядо ще му попремине. Как е в училище?
— Добре.
— Ами колелото? Как е вярната стара „Камбанка“?
— Добре.
— Без помощните колелца е по-забавно, нали?
— Да — усмихна се Пат. — Но ми е мъчно за теб.
— И на мен ми е мъчно — отвърна татко и го притисна до себе си — русата му главица се открояваше върху синята раирана пижама, старческа пижама, каквато баща ми за нищо на света не би облякъл у дома.
После ми кимна.
— Време е да тръгваме — подканих аз.
Така баща ми се сбогува с любимия си внук. Облегнат на болничното легло, заобиколен от хора, които го обичаха и въпреки това неописуемо сам. Колко бяхме стояли при него: пет минути или цял час? Не можех да кажа. Но знаех, че татко иска да си тръгваме.
И така оставихме го да намества кислородната маска сгърбен, брадясал и по-стар, отколкото някога съм си го представял, а една от младичките сестри обясняваше весело нещо в долния край на леглото.
Ето това беше най-страшното. Ужасната пълна откъснатост, която смъртта носи, страховитата самота на неизлечимо болните. Никой не те предупреждава за това.
Оставихме го отново задъхан, застигнат от болката в пренаселената болнична стая, със зимната слънчева светлина проникваща през немития прозорец, и жуженето на дневната телевизионна програма в дъното. Оставихме го сам. Накрая това бе всичко, което можехме да сторим.
Докато се връщахме при автомобила Пат едвам се сдържа да не се разплаче: беше ядосан, не, вбесен от нещо, което не бе в състояние да назове. Опитах се да го утеша, той обаче не прояви интерес да бъде утешаван.
Държеше се така, сякаш са го измамили.
Пред жилищната кооперация на Сид беше спрял камион.
Но не от големите, на които можеш да натовариш съдържанието на един живот, не от тежките, които побират пиана, износена покъщнина, която си обичаш прекалено много, че да я изхвърлиш, и всички боклуци, трупали се през годините. Камионът беше от хамалските фирми, които поместват обяви в края на рекламните издания и са идеални за малобройно семейство, необременено с излишен багаж.
Загледах как двама младежи по тениски качват отзад в каросерията детско легълце. Сид и Пеги живееха на последния етаж, но въпреки това двамата изглеждаха така, сякаш това е от най-лесните работи, които са им възлагали.
На вратата на входа изникна Пеги, помъкнала плюшена играчка с размерите на хладилник. Тя ме погледна с тъжните си кафяви очи — явно не се изненадваше, че ме вижда.
— Виж какво имам — казах ѝ аз и ѝ подадох ухилено човече със сърмени панталонки и нещо като лилаво фракче.
Приличаше на куклата Барби, която си е сменила пола.
— Кен Купонджията! — възкликна Пеги и си взе играчката.
— Забравила си го у нас — поясних аз. — Реших, че сигурно си го искаш.
— Благодаря ти — възкликна прелестното възпитано момиченце. После зад нея изникна Сид, понесла цяла купчина хартиени торби. — Виж какво ми е донесъл Хари! Кен Купонджията. Търсих го къде ли не.
Сид ѝ заръча да се качи в стаята си и да провери дали не е забравила нещо. Пеги остави на тротоара играчката с размери на хладилник и все така стиснала Кен Купонджията, изчезна във входа.
— Ами ти? — попитах аз. — Не си ли забравила нещо?
— Не — отвърна тя. — Мисля, че изяснихме всичко.
Двамата млади хамали се стрелнаха покрай нас и пак се качиха горе в жилището.