Дан за ангели

И никой — дори и шефът на охраната, не знаеше къде се мотае безценният му началник.

Връщаше се след два дни или след седмици, а веднъж го нямаше цял месец и се прибра изтощен, отслабнал и занемарен. Понякога се появяваше облечен с чужди мръсни парцалаци и със следи от побои.

Всъщност с течение на годините това не беше най-страшното изпитание за мен.

По-лошо беше, когато Антон си оставаше вкъщи.

Тогава започваха истински йезуитски мъчения.

Веднъж в течение на четири поредни дни той слуша едно и също хард рок парче. Сякаш напук преди това бяха оборудвали жилището ни с модерна апаратура, а невидимите тонколони с огромна мощност бяха вградени във всяка стая. Антон надуваше с пълна сила звука от централния пулт и методично проверяваше всички помещения. Беше невъзможно да изключиш или поне да намалиш звука. Никъде. Нито в спалнята, нито в банята, нито в басейна, нито дори в перачната или във винарската изба. Как успях да опазя разсъдъка си тогава ли? Не зная.

Казано накратко, в момента много добре я разбирах.

— На другата той пак спа, но нищо не се промени. И така…

— … седем дни.

Изпуснах се, дяволите да ме вземат.

Просто историята звучеше много необичайно. За да не кажа нещо повече. Естествено, тя реагира моментално и много остро:

— Откъде знаете?

Импровизирах в движение. Или по-точно започнах да си фантазирам:

— Веднъж се случи същото.

— И как свърши?

— По обичайния начин. Със запой. А тогава по друг начин ли свърши?

— Да. Той не започна да пие. А точно обратното. Каза, че трябва да си почиваме. Аз страшно се зарадвах. И ние заминахме… Знаете ли, бях толкова щастлива, особено…

— … при положение, че той живееше с мен.

— Извинете.

— Няма значение. Значи изведнъж той реши да заминете. Във Франция и то точно в този замък, така ли?

— Аз не знаех това. Или поне не го знаех тогава. Антон каза, че ще организира екскурзия чрез туроператор. И толкова. После ходих няколко пъти в онази агенция при Майя. За да подготвя документите. А след това заминахме.

— И пристигнахте.

— Да. Там наистина е красиво. Този замък d’Azay е много хубав, бял, намира се край водата. Но ние се настанихме в малкия Manoir. Преди е бил ловджийска къща, а сега е хотел. И също е красив. Всичко е много старо. И гоблените. И мебелите. И картините.

— Сами ли бяхте?

— Мисля, че само ние бяхме гости на хотела. Или поне никой друг не идваше да се храни с нас. Имаше и две собственички: майка и дъщеря. И стълбището…

— Нещо необичайно ли има в това стълбище?

— Да. Т.е. по принцип в него няма нищо странно… Просто е много древно. Едно такова вито, но не е желязно, а каменно. Изсечено е в самата стена. Отначало много ми хареса. Свещите горяха на самите стъпала в малки стъклени купички. Беше много красиво.

— А после какво стана?