Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Първо усети миризмата, почти незабавно последвана от силното бръмчене на мухи. Той инстинктивно се отдръпна назад и усети, че му призлява. После дълбоко си пое дъх, внимателно се приближи до лентата и надникна в дневната.
В средата на стаята видя огромна локва засъхнала кръв, сред която черни дупки от липсващи дъски. Скип неволно ахна от отвращение. „Господи, не знаех, че в човешкото тяло има толкова много кръв!“ Тя като че ли се разпространяваше на спираловидни неправилни ручейчета и стигаше почти до отсрещните стени. В периферията на локвата се забелязваха безброй отпечатъци от лапи. На местата, където се беше събрала повече кръв, се гърчеха личинки от мухи месарки.
Скип леко се олюля и се пресегна да се облегне на касата.
Смутени, мухите излетяха във въздуха като гневно жужаща завеса. В единия ъгъл имаше сгънат триножник за фотоапарат с бял надпис ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ НА САНТА ФЕ по единия крак.
— О, не, не! — промълви Скип. — Ужасно съжалявам, Тереса.
Докато стоеше, вперил очи в стаята, изтече минута, после още една. Накрая се обърна и с вдървени крака излезе през кухнята.
След мрачната потискаща задуха в къщата навън му се стори почти студено. Постоя на верандата и като дишаше бавно, се огледа наоколо. После сви шепи около устата си и извика за последен път:
— Теди Беър!
Знаеше, че трябва да си върви. Всеки момент можеха да се появят полицаи, дори самият Мартинес. Ала остана още една минута, втренчен в задния двор на своето детство. Въпреки че случилото се с Тереса оставаше загадка, самата къща му се струваше някак си уморена и пуста. Сякаш злото, което може би се беше спотайвало там, се бе разпръснало. Или навярно беше отишло другаде.
Явно бяха отвели Теди Беър заедно с добитъка. Той с въздишка се спусна от верандата и се заизкачва обратно по склона към колата си, стар плимут „Фюъри“, модел седемдесет и първа, наследство от майка му, масленозелен, избелял и осеян с ръждиви петна. И все пак бе една от най-скъпите му вещи. С тежките си хромирани зъби предната решетка беше слабо наклонена наляво и придаваше малко тромав и заплашителен вид на автомобила. Тук-там имаше достатъчно вдлъбнатини, та другите шофьори да знаят, че още една няма да има никакво значение.
На предната лява седалка видя Теди Беър. Чудовищният му език висеше от жега и мърляше с лиги наоколо, но иначе кучето си изглеждаше наред.
— Теди Беър, калпазанино стари! — извика Скип.
Кучето заскимтя и олигави ръката му.
— Премести се, за Бога. Аз съм с шофьорска книжка.
Той избута петдесеткилограмовото животно на дясната седалка и се вмъкна зад волана.
Прибра пистолета в жабката, включи на скорост и се върна на черния път. Чувствате се по-добре, отколкото през целия ден — някак си, въпреки мрачната и трагична гледка в къщата, изпитваше облекчение, че остави това „поклонение“ зад гърба си. Замисли се какво трябва да направи тази вечер. Първо щеше да купи кучешка храна — удар за оскъдния му бюджет, но какво пък толкова. После щеше да се отбие през китайския ресторант за порция сингапурски мей фън с къри и да дочете книгата за керамичните стилове на анасазите, която преди два дни му беше дала Соня Роулинг. Това бе изключително занимателно четиво и напоследък се задържаше до късно, подчертаваше отделни откъси, водеше си записки в полето. Дори беше забравил да отвори новата бутилка текила, която стоеше на масата в дневната.
Колата изтрополи през лежащия полицай и стигна до главния път. Скип зави към града и настъпи газта, за да се отдалечи колкото може по-бързо от ранчото. Кучето провеси глава през прозореца и тихото скимтене беше заменено от нетърпеливо сумтене и душене. Вятърът отвяваше стичащите се от устата му лиги.
Скип се спусна към „Фокс Рън“, като мислено лепеше керамични фрагменти. Черният пустинен път остана далеч и на негово място се появиха чакъл и игрища за голф. В подножието на дългия склон на около осемстотин метра оттам пътят остро завиваше и минаваше покрай кънтри клуба. Като малък бе карал бащиния си мотор точно там, където сега се издигаше сградата. „Това беше преди десет години“ — помисли си той. Тогава в радиус от пет километра наоколо нямаше къщи. Сега имаше седемдесет и две дупки за голф и шестстотин жилищни блока.