Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Не можем! — изпъшка тя. — Не можем да останем тук, трябва да изляза навън! — хленчеше тя. — Лестат, не мога! — тя опипваше с две ръце стените, а после и камъка над нас. Чух как от устните й се изтръгна глух стон на ужас.
Горе химнът бе замлъкнал. Свещеникът щеше да се качи по стъпалата на олтара и да вдигне дарохранителницата с двете си ръце. После щеше да се обърне към паството, да вдигне Светото причастие и да го благослови. Габриел го знаеше, разбира се, и изведнъж обезумя, гърчеше се под мен, още малко, и щеше да ме изблъска настрани.
— Добре, изслушай ме! — изсъсках. Повече не можех да овладея това. — Излизаме. Но ще го направим като истински вампири, чули! В църквата има хиляда души и ние ще ги уплашим до смърт. Аз ще повдигна камъка и ще се издигнем заедно, и тогава вдигни ръце, направи най-страшното лице, на което си способна и надай вик, ако можеш. Това ще ги накара да се дръпнат, вместо да скочат върху нас и да ни замъкнат в затвора. После ще побегнем към вратата.
Тя не можеше да се кротне дори колкото да ми отговори, вече се мяташе и риташе с пети изгнилите дъски.
Аз станах, бутнах силно с две ръце каменната плоча и изскочих от подземието, точно както бях казал, и развях наметалото си, което описа огромна дъга.
Приземих се на пода пред хора сред сиянието на свещите и нададох най-мощния вик, който можех да изтръгна от себе си.
Стотици хора се изправиха на крака пред мен, стотици усти се разтвориха, за да запищят.
Нададох още един крясък, сграбчих ръката на Габриел, метнах се към тях и прескочих парапета пред олтара. Щом я задърпах по прохода между седалките, тя нададе прелестен пронизителен вой, вдигнала лявата си ръка като ноктеста лапа. Навсякъде цареше паника, мъже и жени стискаха децата си, пищяха и залитаха назад.
Тежката врата веднага поддаде и се разтвори към черното небе и поривистия вятър. Хвърлих Габриел пред мен, обърнах се и нададох оглушителен писък. Оголих зъби към гърчещото се и пищящо паство. Неколцина се втурнаха към мен — не знам дали за да ме преследват, или просто от паника. Бръкнах в джоба си и обсипах мраморния под със златни монети.
— Дяволът хвърля пари! — вресна някой.
Втурнахме се през гробищата и побягнахме през полето.
Само след няколко мига вече бяхме стигнали до гората и аз усетих мириса на конюшнята в голямата къща пред нас, между дърветата.
Замрях неподвижно, прегънат почти на две, съсредоточих се и призовах конете. И щом чухме глухия тропот на копита по дъските, се втурнахме към тях.
Двамата с Габриел прескочихме ниския жив плет, аз изтръгнах вратата от пантите й и тъкмо тогава един прекрасен скопен кон изскочи от разкъртената си клетка и ние скочихме на гърба му. Габриел се намести пред мен и аз я обгърнах с ръка.
Забих пети в хълбоците на коня и препуснах на юг през гората, към Париж.
8
Докато наближавахме града, се опитах да съставя план, но в действителност изобщо не знаех какво да предприемем.
Нямаше как да избегнем тези мръсни малки изчадия. Ние препускахме към битка. И беше малко по-различно от сутринта, в която излязох да убия вълците, разчитайки на своята ярост и воля, за да издържа.
Едва бяхме навлезли след разпръснатите чифлици на Монмартр, когато за частица от секундата доловихме неясното им мърморене, противно като зловонна пара.
Двамата с Габриел бяхме наясно, че трябва да се напием начаса, за да сме подготвени за тях.
Спряхме край един от малките чифлици, промъкнахме се през овощната градина към задния вход и вътре открихме мъж и жена да дремят край незапалената камина.
Когато приключихме, излязохме заедно от къщата в малката овощна градинка, където се поспряхме и се загледахме в седефеносивото небе. Другите не се чуваха. Само покоя и яснотата, които дава прясната кръв, и заплахата за дъжд от скупчилите се горе облаци.
Обърнах се и мълком повиках коня. Хванах поводите и се обърнах към Габриел:
— Не виждам друг начин, освен да отидем в Париж и да се изправим лице в лице срещу тези зверчета — казах. — А докато те се покажат и отново започнат войната, трябва да свърша някои неща. Трябва да помисля за Ники, да поговоря с Роже.
— Не им е сега времето на тези глупости на смъртните — отвърна тя.
Мръсотията от черковната гробница все още бе полепнала по дрехата й и по русата и коса. Приличаше на ангел, влачен в прахта.