Вампирът Лестат

— Твърде е хитро… — прошепна Габриел.

— Не го слушай. То прави фокуси с мислите ни — рекох.

Ала когато погледнах към вратата, видях как на нея се появи дребна фигурка. Беше стегната — фигура на младо момче, не на мъж.

Копнеех да е Никола, но веднага познах, че не е. Беше по-дребен от Никола, макар и доста набит. И това създание не бе човек.

Габриел издаде тихо възклицание на почуда. Толкова благоговейно, че прозвуча като молитва.

Създанието не бе облечено така, както сега се обличат мъжете. Носеше препасана с пояс туника, много изящна, а стройните му крака бяха обути с дълги чорапи. Ръкавите му бяха широки и висяха отстрани. Всъщност бе облечен като Магнус и за миг през ума ми се стрелна безумната мисъл, че чрез някаква магия Магнус се е завърнал.

Глупава мисъл. Това бе момче, както казах, и имаше буйна дълга, къдрава коса, вървеше право и неотклонно към църквата в сребристата светлина. Поколеба се и килна глава, сякаш поглеждаше нагоре. А после тръгна през нефа, право към нас, като стъпваше напълно беззвучно по камъните.

Стигна до страничния олтар и сиянието на свещите го огря. Дрехите му бяха от черно кадифе, някога красиви, а сега разядени от времето, и по тях бе полепнал дебел пласт мръсотия. Ала лицето му бе сияйно бяло и съвършено, приличаше на лице на бог, на Купидон на Караваджо, изкусително, ала и безплътно, с кестенява коса и тъмнокафяви очи.

Гледах го и притисках Габриел до себе си, и нищо в него, в това нечовешко създание, не ме порази толкова, колкото втренченият му в нас поглед. Той оглеждаше всяка подробност от нашите особи, а после много внимателно протегна ръка и докосна камъка на олтара отстрани. Вгледа се в олтара, в разпятието и светците, а после отново ни погледна.

Бе само на няколко метра от нас и след ненатрапчивия му оглед на лицето му се появи изражение, почти възвишено. И гласът, който чувах преди, излезе от това създание и отново ни призова, запридумва ни да се предадем и с неописуема нежност твърдеше, че ние трябва да се обичаме — той и Габриел, която не нарече по име, и аз.

Имаше нещо наивно в това той да стои там и да изпраща призивите си.

Бързо го отблъснах. Инстинктивно. Усетих как погледът ми става непроницаем, сякаш се бе издигнала стена и бе зазидала прозорците към моите мисли. И все пак усещах такъв копнеж по него, такъв копнеж да му се подчиня и да го последвам, а той да ме води, че всички мои минали копнежи изглеждаха незначителни. За мен той бе мистерия, също като Магнус. Само че той бе прекрасен, неописуемо прекрасен, и в него се долавяше някаква безкрайна сложност и дълбочина, каквато Магнус не притежаваше.

Болката от безсмъртния ми живот натрапчиво ми го внушаваше. Той казваше:

— Елате при мен. Елате при мен, защото само аз и подобните на мен можем да сложим край на самотата ви.