Вампирът Лестат

Бели лица и бели ръце над нас — мярнах ги за не повече от секунда и от устата им се разнасяха най-ужасните писъци. Те разтърсваха клоните и ни обсипваха с порой от листа.

— Проклети да сте, глутница харпии! — изкрещях, щом стигнахме полегатия склон от другата страна, ала Габриел нададе писък.

Нещо бе скочило върху кобилата зад мен и тя се хлъзгаше върху мократа земя, а чудовището се бе вкопчило в рамото и в ръката, с която се опитвах да замахна с меча.

Издигнах меча над главата на Габриел, замахнах покрай лявата си ръка и яростно започнах да нанасям удари по чудовището, видях как то отхвърча — бяло петно в мрака, и още едно скочи към нас, протегнало ръце, подобни на ноктести лапи. Острието на Габриел от тъмна стомана преряза ръцете му. Видях как едната ръка изхвърча нагоре във въздуха и кръвта шурна като фонтан. Писъците се сляха в мъчителен вой. Искаше ми се да накълцам всяко едно от тях на парчета.

Обърнах кобилата обратно тъй рязко, че тя се изправи на задни крака и едва не се строполи на земята.

Ала Габриел я сграбчи за гривата и отново я насочи към открития път.

Докато препускахме към кулата, дочухме воя им, когато ни погнаха. А когато на кобилата й свършиха силите, ние я зарязахме и хукнахме, хванати за ръце, към портата.

Знаех, че трябва да стигнем през тайния проход до вътрешната стая, преди да са се изкатерили по външната стена. Не биваше да ни видят как вадим камъка от мястото му.

Бързешком заключих портата и вратите зад мен и понесох на ръце Габриел нагоре по стълбите.

Когато се добрахме до тайната стая и отново издърпахме камъка на мястото му, чух воя и писъците им долу и първите им дращения по стените.

Грабнах наръч дърва и го метнах под прозореца.

— Бързо, подпалките! — извиках.

Ала половин дузина бледи лица вече надничаха през решетките. Писъците им отекваха страховито в малката килия. В първия миг само заотстъпвах назад, вперил поглед в тях.

Вкопчени в железните решетки, те приличаха на многобройни прилепи, ала не бяха прилепи. Бяха вампири, и то вампири като нас, в човешки тела.

Черни очи се взираха в нас под разрешени мръсни коси, воят ставаше все по-силен и по-свиреп, по пръстите, стискащи железата, бе полепнала мръсотия. Бяха облечени, доколкото виждах, в избелели дрипи. И вонята, която се носеше от тях, бе смрад на гробища.

Габриел хвърли подпалките към стената и отскочи, щом те запротягаха ръце да я хванат. Те оголиха зъби. Закряскаха. Ръце се мъчеха да награбят цепениците и да ги хвърлят по нас. Всички заедно дърпаха решетката, сякаш можеха да я изкъртят от камъка.

— Вземи огнивото! — изкрещях. Награбих една по-яка цепеница и я забих в най-близкото лице, и с лекота блъснах чудовището във въздуха. Слабаци. Чух писъците му, докато падаше, но другите бяха докопали дървото и вече се бореха с мен, и аз изблъсках още трийсетина малки демони. Но Габриел вече бе успяла да запали съчките.