Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Едва сега забелязах, че тя трепереше. Имаше и други дребни признаци на тревога: трептенето на плътта около очите й и как отново отмяташе свободните кичури, паднали над челото й.
— Габриел… — опитах се да говоря властно, окуражително. — Сега най-важното е да се измъкнем оттук. Не знаем колко рано се пробуждат тези създания и колко скоро след залез-слънце ще се завърнат. Ще трябва да си намерим друго скривалище.
— Криптата в подземието! — извика тя.
— Тя е по-страшен капан и от този, ако успеят да проникнат през портата — отново погледнах небето и издърпах камъка от тесния проход. — Хайде — подканих я.
— Но къде отиваме? — попита тя. За първи път тази вечер изглеждаше крехка.
— В едно село на изток оттук — отвърнах. — Съвсем очевидно е, че най-безопасното скривалище е в самата селска църква.
— Ти би ли се скрил там? В църквата?
— Да, разбира се. Както знаеш, тия зверчета никога няма да посмеят да влязат! А криптата под олтара е тъмна и дълбока като гроб.
— Но, Лестат, да почиваме под самия олтар?
— Майко, ти ме смайваш! — възкликнах. — Та аз съм вземал жертви в основите на катедралата „Света Богородица“!
Но ми хрумна нещо друго. Отидох при сандъка на Магнус и започнах да ровя из купа съкровища. Издърпах две броеници, едната перлена, другата смарагдова, и двете — с обичайното малко разпятие.
Тя ме гледаше с пребледняло, измъчено лице.
— Ето, ти вземи тази — подадох й аз смарагдовата броеница. — Дръж я у себе си. И ако ги срещнем или когато ги срещнем, покажи им разпятието. Ако съм прав, ще побегнат от него.
— Но какво ще стане, ако не намерим убежище в църквата?
— Откъде да знам, по дяволите? Ще се върнем тук!
Усещах как в нея, докато се колебаеше, загледана през прозореца към гаснещите звезди, се натрупва и започва да се излъчва страх. Тя бе преминала през воала с обещанието за вечност, а сега отново бе в опасност.
Бързо взех от нея броеницата, целунах я и пъхнах броеницата в джоба на редингота й.
— Смарагдите означават вечен живот, майко.
Тя отново заприлича на момче, последното сияние на огъня очертаваше линията на бузата и устата й.
— Както аз казах преди… — прошепна тя. — Ти не се боиш от нищо, нали?
— Какво значение има дали се боя, или не? — свих рамене аз. Хванах я за ръка и я поведох към прохода. — Ние сме тези, от които другите се боят. Запомни го.
Когато стигнахме в конюшнята, видях, че момчето е убито зверски. Съсипаното му тяло лежеше сгърчено върху застлания със слама под, сякаш запокитено от някой титан. Тилът му бе разбит. И явно за да се изгаврят с него или с мен, те го бяха облекли в натруфен редингот на благородник. Червено кадифе. Тези думи бе промърморила тя, когато извършваха престъплението. Аз бях видял само смъртта. Извърнах очи, отвратен. Всички коне ги нямаше.
— Ще си платят за това — казах.
Хванах ръката й. Ала тя се взираше в тялото на нещастното момче, сякаш то я претегляше против волята й. Погледна ме.
— Студено ми е — прошепна. — Крайниците ми отпадат. Трябва, трябва да се скрия на тъмно. Усещам го.
Поведох я бързо нагоре към билото на близкия хълм и към пътя.
В двора на селската църква, разбира се, не се спотайваха виещи малки чудовища. Не ги и очаквах. Отдавна не бяха прекопавали земята на старите гробове.
Габриел вече не искаше да разговаря с мен за това.
Подкрепих я, почти я отнесох до страничната врата на църквата и тихо счупих резето.
— Цялата зъзна. Очите ми горят — промълви отново тя едва-едва. — На тъмно!
Ала тъкмо понечих да я вкарам вътре, и тя се спря.
— Ами ако те са прави? И мястото ни не е в Дома на Бога?
— Брътвежи и дивотии. Бог го няма в Дома на Бога.
— Недей! — изстена тя.
Издърпах я през сакристията и навън, пред олтара. Тя покри лицето си, и когато вдигна очи, погледът й попадна върху разпятието над дарохранителницата. Изпусна тиха, продължителна въздишка. Но пред витражния прозорец затули очи и обърна глава към мен. Изгряващото слънце, което аз дори не усещах, вече я изгаряше!
Вдигнах я на ръце, като миналата нощ. Трябваше да открия стара гробница, неизползвана от години. Втурнах се към олтара на благословената Дева, с почти изтритите надписи. Коленичих, забих нокти под една плоча и бързо я вдигнах — под нея се разкри дълбока гробница с един-единствен прогнил ковчег.