Червеношийката

— Как мислите са се чувствали децата ви, растейки край баща с минало на нацист? Дали е изиграло ключова роля за живота на Едвард Мускен-младши, който лежи в затвора с присъда за наркотици?

Хари видя гнева и болката в очите на стареца и веднага съжали за въпроса си. Нищо не му пречеше да научи каквото му бе нужно и без удар под пояса.

— Онзи процес беше същински фарс! — изсъска Мускен. — Адвокатът, който дадоха на сина ми, е внук на съдията, който ме осъди след войната. Искат да накажат децата ми, за да скрият собствения си срам от поведението си по време на войната. Аз…

Внезапно млъкна. Хари изчака за продължение, но такова не последва. Неочаквано, без всякакво предупреждение някой сякаш опъна халки от кучешка верижка в стомаха му. Усещането не се беше обаждало от известно време. Имаше нужда от питие.

— Някой от светците на последните дни ли? — уточни Хари.

Мускен вдигна рамене. Хари разбра, че темата е приключена за момента. Мускен погледна към часовника.

— Имате планове ли? — попита Хари.

— Ще се поразходя до хижата.

— Така ли? Далеч ли е?

— В Гренлан. Ще използвам времето, преди да се стъмни.

Хари се изправи. В преддверието се засуетиха в търсене на подходящи думи за сбогуване и Хари изведнъж се сети за нещо:

— Казахте, че през зимата на 1944-а са ви ранили край Ленинград и в края на лятото сте се озовали в Синсен Скуле. Къде бяхте през останалото време?

— Какво имате предвид?

— Току-що прочетох една от книгите на Евен Юл. Той е историк и се занимава с войната.

— Много добре знам кой е Евен Юл — натърти Мускен с неразгадаема усмивка.

— Пише, че полк „Норвегия“ е разпуснат при Красно село през март 1944-а. Къде се намирахте от март до пристигането ви в Синсен Скуле?

Мускен дълго не свали поглед от Хари. После отвори входната врата и погледна навън.

— Почти нулева проходимост — констатира той. — Карайте внимателно.

Хари кимна. Мускен се изправи, заслони очи с длан и се загледа с полуотворени очи към безлюдния хиподрум, където чакълестата писта изпъкваше като сива окръжност на фона на мръсния сняг.

— Намирах се на места, които някога са имали имена — отговори Мускен. — Но бяха толкова променени, че вече никой не ги разпознаваше. На картите ни имаше само пътища, езера и минни полета, но не и имена. Ако кажа, че съм бил в Перну в Естония, може и да се окаже вярно, не знам и едва ли някой знае. През пролетта и лятото на 1944-та лежах на смъртен одър, слушах картечни залпове и мислех за смъртта. Не разсъждавах къде съм.