Елементарните частици
- Автор: Уэльбек Мишель
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Елементарните частици». Краткое содержание книги:
По думите на служителя в общината всички тези промени бяха настъпили след откриването на „Евродисниленд“ и удължаването на железопътната линия на бързия влак до Марн ла Вале. Мнозина парижани бяха решили да се заселят тук; цените на парцелите бяха нараснали почти тройно, последните тукашни земеделци бяха разпродали фермите си. Сега тук имаше физкултурен салон, зала за спектакли, два басейна. Бяха се появили известни проблеми с престъпността, но не повече, отколкото другаде.
Докато крачеше към гробищата покрай старите къщи и незасегнатите от промените канали, Мишел неволно изпадна в плен на онази смътна печал, която човек изпитва при завръщане в местата, където е преминало детството му. Прекоси околовръстния път и се озова пред мелницата. Пейката, на която двамата с Анабел обичаха да сядат след училище, все още беше на мястото си. Едри риби се бореха с течението на тъмната вода. Слънцето надникна за миг в пролуката между два облака.
Пред хода на гробището го очакваше човек. „Вие сте…“ — „Да“. Как ли наричаха сега гробарите? Той държеше лопата и голяма черна пластмасова торба за смет. Мишел го последва. Когато приближиха до изровения гроб, човекът измърмори: „Не сте длъжни да гледате…“ Смъртта трудно може да бъде разбрана и човешкото същество всячески избягва да види как в действителност изглежда тя. Мишел си спомняше тялото на покойната си баба отпреди двайсет години, когато я беше целунал за последен път. Въпреки това в първия момент беше изумен от онова, което откри на дъното на изкопа. Баба му беше погребана в ковчег; в прясно изровената пръст обаче се виждаха само трески, парче полуизгнила дъска и белезникави неща с неопределена форма. Когато си даде сметка какво в действителност е това, той бързо извърна глава, опитвайки се да гледа в противоположната посока; но беше твърде късно. Беше видял окаляния череп с празните орбити и висящите кичури бели коси. Беше видял разпръснатите гръбначни прешлени, примесени с буци пръст. Беше разбрал.
Човекът продължи да тъпче останките в пластмасовата торба, поглеждайки от време на време към Мишел, който стоеше напълно слисан редом с него. „Както винаги — измърмори той. — Не може да не погледнат, просто е по-силно от тях. Какво искат, един ковчег не може да изтрае двайсет години!“ — троснато добави той. Докато той изсипваше съдържанието на торбата на новото място, Мишел остана на няколко крачки от него. Когато приключи, човекът се приближи до него и запита: „Добре ли сте?“ Мишел кимна в отговор. „Надгробният паметник ще бъде преместен утре. Подпишете се във ведомостта“.
Значи това беше. След двайсет години става това. Примесени с пръст кости и кичури бели коси, необикновено гъсти и живи. Отново виждаше как баба му бродира пред телевизора, как се отправя към кухнята. Значи това беше останало от нея. Докато минаваше край „Бар де спор“, си даде сметка, че целият трепери. Влезе и си поръча чаша пастис. Едва когато седна на една от масите, установи, че обзавеждането е много различно от онова, което помнеше. Имаше американски билярд, видеоигри, телевизор, включен на MTV, който предаваше клипове. На рекламното пано бе залепена корица от „Нетлук“ с виденията на Зара Уайтс и снимка на голяма бяла акула от Австралия. Постепенно изпадна в лека дрямка.
Анабел го позна първа. Беше влязла да купи цигари и го зърна на излизане, сгушен на стола. Поколеба се две-три секунди, сетне приближи. Той вдигна очи.
— Каква изненада… — каза тихо тя. После седна срещу него на тапицираната с изкуствена кожа пейка.
Почти не се беше променила. Лицето й си беше останало удивително гладко и чисто, косите — сияйно руси; човек никога не би могъл да си помисли, че е на четирийсет години, би могъл да й даде не повече от двайсет и седем или двайсет и осем.
Беше дошла в Креси по причини, сходни с неговите.
— Баща ми почина преди седмица — обясни тя. — Рак на дебелото черво. Боледува дълго, мъчително и със страшни болки. Останах за малко да помогна на мама. Инак живея в Париж, също като тебе.
Мишел сведе поглед. Настъпи известно мълчание. На съседната маса двама младежи разговаряха за двубои по карате.
— Преди три години срещнах случайно Брюно на летището. От него научих, че се занимаваш с наука, че си спечелил известност и признание в твоята област. Каза ми също така, че не си се оженил. Аз не постигнах кой знае какво, работя в общинската библиотека. И аз не се омъжих. Често съм си мислила за теб. Бях те намразила, когато не отговаряше на писмата ми. Минаха двайсет и три години, но още не съм забравила.