Неуговорени срещи [сборник]

Двама крадци измъкваха потъващия от блатото. Здравата беше закъсал, лицето му цялото посиняло. Главатарят клечеше и съсредоточено оглеждаше натъртеното.

— Тъпак си ти, татенце — рече главатарят неодобрително. — Че може ли така, кълвач селски! И откъде се взе такъв… Не си разбираш ползата, дърво неодялано…

Кандид се обърна и хукна презглава подир Нава. Крадците викаха след него сърдито и подигравателно, главатарят ревеше: „Дръжте го! Дръжте го!“ Не хукнаха подире му и Кандид се разочарова. Досадно му беше и бегом се опитваше да проумее как тези тромави, непохватни и простосърдечни хорица могат да предизвикват ужас в селата и по някакъв начин да унищожават мъртваците — иначе ловки и безпощадни бойци.

Скоро забеляза Нава: момичето подскачаше на тридесетина крачки напред, уверено удряше земята с боси пети. Видя как тя се скри зад завоя, после отново изскочи, вече насреща му, замръзна за миг и се втурна встрани, направо през блатото, като скачаше от пън на пън, само пръски летяха. Кандид замря.

— Стой! — закрещя той задъхано. — Полудя ли! Стой!

Нава мигом се спря, хвана се за огъваща се лиана и се обърна към него. Той видя как от завоя отсреща изскочиха трима крадци и също се спряха, гледайки ту него, ту Нава.

— Мълчане! — пискливо закрещя Нава. — Удари ги и ела тук! Няма да потънеш, не се страхувай! Удари ги, удари ги! С тоягата ги удари! Бий, бий, бий! Хо-хо-хо!

— Виж ти какво — рече един от крадците грижовно. — Дръж се там, не пискай, а се дръж, че иначе ще затънеш, после трябва…

Отзад също се чу тропот и викове „Хо-хо!“ Тримата чакаха отпред. Кандид хвана тоягата, постави я напреки пред гърдите си, засили се и налетя на тях, повали и тримата и падна. Удари се в нещо, но веднага скочи. Всичко се въртеше пред очите му. Някой отново страхливо закрещя „Потъвам!“ Друг навря брадата си в него и Кандид го цапардоса. Сопата се счупи. Кандид хвърли парчето и скочи в блатото.

Коренището се подхлъзна под краката му, той едва не падна, но веднага скочи на другото и започна тромаво да рипа от пън на пън, разлюлявайки вонящата черна мръсотия. Отсреща Нава ликуващо врещеше и дюдюкаше. Откъм гърба му се чуваха сърдити гласове: „Абе вие какво, ръцете ли са ви вързани!“ „Ами ти бе?“ „Изпушихме момичето, язък за момичето…“ „Откачи човекът, бие се!“ „Дрехите ми изпокъса, тъй де, каква дреха беше, цена нямаше мойта дреха, а той я изпокъса, даже не той я изпокъса, а ти ми я изпокъса…“ „Стига сте дрънкали врели-некипели, трябва да ги догоним, а не да дрънкаме… Гледате — бягат, а вие си дрънкате!“ „Ами ти бе!“ „Крака ми повреди, не виждате ли? Коляното ми повреди и как го направи — не разбирам, уж аз замахнах…“ „А Седмоокия къде е, момчета? Седмоокия се дави!“ „Дави се! Абе наистина се дави! Седмоокия се дави, а те врели-некипели си дрънкат!“