Неуговорени срещи [сборник]
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Неуговорени срещи [сборник]». Краткое содержание книги:
Пикник на обочине, 1972
Охлюв по стръмното
Улитка на склоне, 1966
Бръмбар в мравуняка
Жук в муравейнике, 1979
Милиард години до свършека на света
За миллиард лет до конца света, 1976
Опашкаря изпрати Кандид до дома, но отказа да обядва там — от деликатност. Побърбори още петнайсетина минути как на езерото в Тръстикино подмамват рибата, като мърдат пръсти, съгласи се да намине утре при Хромавия и да му напомни за похода към Града, сподели, че Слушача в действителност не е никакъв Слушач, ами просто един болнав човек, и че мъртваците хващат да ядат жени, тъй като мъжкото месо е жилаво, а мъртваците нямат зъби, обеща да приготви до вдругиден нови запаси, а стареца трябва да гони безпощадно, и накрая си тръгна.
Кандид с усилие си пое дъх и се поспря пред вратата, преди да влезе. Ти, Мълчане, само не забравяй, че утре си за Колибите, от сутринта още ще идеш, не забравяй: не в Тръстикино, не на Глинестата поляна, а в Колибите… И за какво ти е, Мълчане, да ходиш в Колибите, по-добре в Тръстикино, риба има… забавно е… На Колибите, не забравяй, Мълчане, на Колибите, не забравяй, Кандид… утре сутрин на Колибите… да уговориш момчетата, че то четирима няма да стигнете до Града… Той не забеляза, че е влязъл.
Нава още я нямаше, а край масата клечеше старецът и чакаше някой да му поднесе обед. Той сърдито се наведе към Кандид и каза:
— Бавно вървиш, Мълчане, в две къщи вече бях, навсякъде обядват, а у вас е празно… Затуй сигурно си нямате дечица, защото бавно вървите и в къщи няма никой, когато е време за обед…
Кандид се приближи до стареца и известно време постоя в размисъл. Старецът продължи:
— Колко ли време ще вървиш до Града, щом човек и за обед не може да те дочака? До Града, казват, било далеч, сега всичко знам за теб, знам, че се тъкмите за Града, едно само не знам — как ще се добереш до Града, след като цял ден вървиш до гърнето с ядене и пак не можеш да стигнеш… Ще се наложи да дойда с вас, да ви заведа, отдавна съм за Града, само пътя не знам, а Града ми трябва, че да си изпълня дълга, всичко ще разкажа там, дето трябва…
Кандид го грабна под мишницата и рязко го дръпна от масата. От изненада старецът млъкна. Кандид го изнесе на ръце от къщи, постави го на пътеката и изтри дланите си с трева. Старецът се опомни:
— Само не забравяйте да ми вземете храница — викна той подир Кандид. — Вземете повече и по-добра храница, че съм тръгнал да изпълнявам дълга си, а вие за удоволствие и въпреки нашето „не е редно“…
Кандид се върна в къщи, седна край масата и отпусна глава върху стиснатите си юмруци. И все пак вдругиден тръгвам, помисли той. Това не се забравя: вдругиден. Вдругиден, помисли той. Вдругиден, вдругиден…
Втора глава
Кандид тръгна по тъмно, че да се върне за обед. До Колибите е десетина километра, пътят е познат, добре утъпкан, целият в петна от разлят квасец. Смята се, че ходенето е безопасно. Отляво и отдясно лежат топли бездънни блата, от ръждивата миризлива вода стърчат прогнили черни стебла, като овални блестящи куполи се издигат лепкавите шапки на гигантски блатни гъби, понякога на самия път можеш да намериш напуснати и смачкани гнезда на водни паяци. От пътя блатото се вижда трудно: между гъстите плетеници на дървесните корени се спускат и като нетърпеливи корени се губят в тресавището милиарди дебели зелени колони, въжета, люлеещи се като паяжина нишки — алчната нахална зеленина се възправя като стена и като мъгла скрива всичко, освен звуците и миризмите. Сегиз-тогиз в жълто-зеления сумрак се откъсва нещо и пада с протяжен шум, разнася се гъст разтегнат плясък, блатото въздиша, бълболи, мляска и отново настъпва тишина, а минута след това през зелената завеса на пътя се промъква утробната смрад на разтревожената бездна. Разправят, човек не можел да мине по тези бездънни места, но пък мъртваците ходели навсякъде, нали затова са мъртваци — блатото не ги иска, Кандид за всеки случай си отчупи тояга — не защото се боеше от мъртваците, мъртваците обикновено не са опасни за мъжете, но за горския и блатния живот се ширят разни слухове и някои от тях — при цялата им нелепост — може и да са верни.