Неуговорени срещи [сборник]

— А ти?

— Аз съм мъж — рече Кандид. — На мен никой нищо няма да ми направи.

— Ще ти направят, и още как! — възрази Нава. — Казах ти: ами ако са изродите? На тях им е все едно — мъж, жена, мъртвак, теб самия ще направят изрод, ще бродиш страшен, а вечер ще се срастваш с дърветата… Как да тръгна сама, нали може да са там отзад…

— Никакви изроди няма по света — не много уверено възрази Кандид. — Само лъжи…

Погледна назад. И там имаше завой, а какво има зад завоя, той не знаеше. Нава мърмореше много бързо и шепнешком, от което му ставаше особено неприятно. Той хвана тоягата по-удобно.

— Добре. Върви с мен. Само стой близо и ако ти заповядам нещо, веднага изпълняваш. Мълчи, затвори уста и мълчи чак до Колибите. Да тръгваме.

Тя, разбира се, не можеше да мълчи. Наистина вървеше наблизо, не притичваше напред и назад, но през цялото време мърмореше под носа си: отначало нещо за изродите, после за мазето, после за Хромавия — как двамината вървели тъдява и той й направил свирка… Минаха опасния завой, след това минаха още един опасен завой и Кандид се беше поуспокоил, когато от високата трева, точно от блатото насреща, мълчаливо се показаха и се спряха хора.

Ха сега де — уморено помисли Кандид. — Колко не ми върви. На мен през цялото време не ми върви. — Наведе се към Нава — главата й трепереше, лицето й се сгърчи.

— Не ме давай, Мълчане — мърмореше тя, — не искам с тях. Искам с теб, не ме давай…

Той погледна към хората, седмина бяха — все мъже, все брадясали до очите и всички с чепати тояги. Не бяха тукашни, облечени бяха не по тукашному, със съвсем други растения. Бяха крадци.

— Е, какво тъй се спряхте? — попита главатарят с дълбок, тътнещ глас. — Елате, лошо няма да ви сторим… Ако бяхте мъртваци, тогава, разбира се, иначе щяхме да говорим, ами, какво да говорим — грабваме чепатите и това ще бъде целият разговор… Накъде сте поели? Към Колибите, доколкото разбирам. Може, естествено може. Ти, татенце, хайде по пътя. А дъщеричката, разбира се, ще ни оставиш. И не я оплаквай, добре ще й бъде с нас…

— Не — намеси се Нава, — с тях не искам. Ти, Мълчане, така да знаеш — не искам с тях, крадци са…

Крадците се засмяха добродушно.

— А може би ще ни пуснете и двамата? — попита Кандид.

— Не — отвърна главатарят, — двамината не може. Наоколо се навъртат мъртваци, ще си загубиш дъщеричката, ще стане един път посестримка или друга някаква отрепка, а ние нямаме полза от това, пък и на теб, татенце, за какво ти е, сам помисли, ако си човек, макар наистина, и като човек да си някак особен…