Неуговорени срещи [сборник]

Тя погледна Кандид и забави крачка. Кандид се добра до най-близкото дърво, облегна се с цялата си, тежест и затвори очи. Много му се искаше да седне, да се строполи, но се страхуваше. Сигурно лъжат, без съмнение и за мъха лъжат. Но се страхуваше. Сърцето му биеше като лудо, изобщо не усещаше краката си, а дробовете му се пръскаха и болезнено се разливаха в гърдите при всяко вдишване, целият свят беше хлъзгав и солен от пот.

— Ами ако ни догонят? — чу като през вата гласа на Нава. — Какво ще правим, Мълчане, ако ни догонят? Че тебе вече хич те няма, ти сигурно не можеш повече да се биеш, а?

Искаше да каже: мога, но едва помръдна устни. Не се страхуваше вече от крадците. Изобщо от нищо вече не се страхуваше. Страхуваше се само да мръдне, страхуваше се само да легне в мъха. Все пак това е Гората, каквото и да лъжат, това е Гората, помнеше го добре, никога не го забравяше — дори когато забравяше всичко останало.

— Ти даже вече и тояга нямаш — мърмореше Нава. — Да ти потърся ли тояга, Мълчане? Да ти потърся ли, а?

— Не — измърмори той. — Няма нужда… Тежка е…

Отвори очи и се заслуша. Крадците бяха наблизо, чуваше се как пръхтят и тропат сред буренаците, а в тропота им не се долавяше войнственост — и на крадците им е трудно.

— Да продължим — рече Кандид.

Пресякоха ивицата с опасен бял мъх, после ивицата с опасен червен мъх, започна прогизнало мочурище с неподвижна гъста вода, по която се олюляваха огромни бледи цветя с неприятен дъх на леш, от всеки цвят надничаше сиво петнисто животно и ги сподиряше с очите си, разположени на стъблото.