Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
Последното им посещение в Цейлон бе изцяло по служба, а не в отпуск, и бяха натоварени със задачата на „пиянски патрул“ - търсеха моряци, които с натежали джобове и необременени от никакви задръжки, се възползваха от няколкото часа свобода, за да изпият колкото е възможно повече от какъвто местен алкохол можеха да намерят с неизменно катастрофални последици. Малко преди зори, след като двамата с Джоунс бяха обиколили местните бардаци, бяха намерили няколко млади моряци да лежат в безсъзнание в подножието на огромна купчина смет. По някое време през нощта те явно бяха изгубили парите си, часовниците, книжките с надниците и дори служебните си карти, а в момента не можеха нито да мислят, нито да приказват. Понеже без документите не знаеха кои са тези мъже, двамата с Джоунс, след известно обсъждане, ги бях стоварили, мръсни и с вмирисани униформи, на най-близкия кораб на Съюзническите сили. Там щяха да си получа заслуженото в двойна доза - от началниците на новия и кораб и от онези, към които всъщност бяха зачислени.
- Много си прав. Никакво бунище за нас, братле - каза Джоунс и отново вдигна чаша. - Просто запомни името „Вице-крал“. Ясно? Запомни името на кораба си. „Вице-крал“. - След което отново се разсмя.
- Ти идва сега.
Момичето в зелената рокля теглеше ръкава му. Другото беше изчезнало. Това стисна ръката му с трогателната доверчивост на дете и го поведе по стълбите. Трябваше да я пусне, за да се покатери, стиснал здраво перилата, докато дървените стъпала потъваха и се издигаха под краката като палубата по време на буря.
Вратата на стаята му се стори тънка като хартия, а крехкостта на на стените бе явно демонстрирана от шумовете, които се чуваха от съседната стая.
- Хубаво прекарване, а? - Момичето проследи погледа му и се засмя.
Той внезапно се почувства изтощен и седна тежко отстрани на леглото, докато тя разкопчаваше роклята си. Прешлените на гръбнака й изпъкваха видимо под бледата кожа. Това го накара да си спомни за Франсис и костеливите й пръсти, когато бе държала снимката на двете му момчета.
- Ти помогни мен? - каза момичето и се извърна пъргаво към него, посочвайки му ципа си.
Покривката на леглото бе безукорно чиста. До него, на разнебитена масичка, стоеше бутилка с няколко красиво аранжирани цветя. Тези два детайла, намек за едно желание, толкова далечно от долната поквара, която можеше ли чуе от съседната стая, докара сълзи в очите му.
- Съжалявам - каза той. - Не мисля...
Тя се обърна и той забеляза ранимостта в изражението й.
- Да, да - каза тя, бързо върнала усмивката си. - Ти бъдеш щастлив мъж. Аз вижда те преди? Ти познаваш мен. Аз правя те щастлив мъж.
- Съжалявам - каза той.
Тогава тя стисна ръката му, изненадващо силно. Погледът й към вратата му подсказа, че тя може да има собствени причини да не иска той да си тръгва.
- Ти чака малко още - помоли тя.
- Просто искам да...
- Само малко още остава.
Осъзна, че очите й я правят да изглежда по-голяма. В тях имаше някаква умора и примирение, дори и когато се усмихваше палаво и пърхаше с мигли като младо момиче. Но сега, когато погледна внимателно, гърдите й бяха някак недоразвити, сякаш още не е съзряла напълно. А ноктите й, когато погледна ръцете й, бяха изгризани като на сестра му чак до разкървавения живец, по детски нехайно към външния им вид. Никол затвори очи, внезапно засрамен, че е съучастник в такава поквара. Това причинява войната, помисли си той. Дори и на оцелелите. Накрая ни унищожава.
Усети тежестта й върху себе си, леките й ръце докосваха лицето му.
- Моля теб чака малко още - прошепна гласът й в ухото му. Усещаше парфюма й, тежък и сладникав, неподхождащ на младостта й, на крехкото й тяло.
Тя обви с ръце врата му, задърпа го надолу.
- Ти чака малко с мен. - Пресегна се надолу с пъргави пръсти, възкликна приглушено до врата му, когато той нежно стисна ръката й.
- Няма нищо, останало в мен - каза той. - Празен съм.
После, докато тя се бе прилепила до него, а тъмните й очи го изучаваха напрегнато, за да разгадаят намерения му, той се облегна на възглавницата. През полуотворения прозорец можеше да чуе виковете навън. Миризмата на пържено се носеше навсякъде, остра и пикантна. Той хвана ръката й.
- Кажи ми нещо - подхвана той. Усещаше дъха й по шията си, напрегнат, в очакване, и осъзна, че полека унася в сън.
- Аз правя те щастлив сега? - прошепна тя.
Той се поколеба. Знаеше, че това вероятно ще бъдат последните му думи тази нощ:
- Колко е часът в Америка?
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА