Живот след живота

Тя извърна поглед, постара се да превключи мислите си към нещо друго — това винаги помагаше, после отново погледна сервитьорката и изведнъж си спомни пръстите на Валерий Василевич Полосухин, които толкова спорно боравеха с иглата. Само преди няколко дни бе разговаряла с него в стаята, където се събираха любителите на бродерията, и се бе смаяла колко пъргаво работи Полосухин — с едната ръка забожда иглата от горе надолу, а с другата я изважда отдолу нагоре, при което безпогрешно улучва правилната дупчица в канавата. Майстор по ремонт на автомобили, работил в автосервиз… Ще видим, ще видим.

Наоколо нямаше хора, в момента Настя беше единствената посетителка на заведението, така че спокойно можеше да се обади по телефона и да говори, без да повишава глас. Набра номера на Сергей Зарубин, своя бивш колега, който още работеше на „Петровка“.

— Серьожа, говори ли ти нещо името Полосухин? — попита тя.

— Полосухин, Полосухин… — замислено повтори след нея Зарубин. — Освен ако става дума за Лерка Енота. А?

— Валерий Василевич — уточни тя.

— Ами да, Лерка Енота. Че откъде изплува той? Вече десет години нищо не се чува за него, мислехме, че се е оттеглил от активна дейност, пенсионерства. Или ти все пак питаш за някой друг Полосухин?

— Серьожа, не знам — призна тя. — Просто тук има един Валерий Василевич Полосухин, който нещо не ми харесва.

— А с какво не ти харесва? — заинтересува се Сергей. — С муцуната си ли?

— Муцуна като муцуна, ръцете му обаче са подозрителни. Прекалено ловки са за автомеханик.

— Ловки, казваш? Ами тогава определено е Лерка Енота. Изобщо не се съмнявай. По ловкост на ръцете той няма равен из просторите на нашата велика страна.

— Кой е той все пак? Можеш ли да ми изясниш като хората?

— Ох, Настя Павловна — засмя се Зарубин, — цял живот си прекарала в отдела за тежки престъпления и не забелязваш нищо друго освен своите венценосни трупове, а аз дойдох отвън и пак знам повече от теб. Валерий Василевич Полосухин е цяла легенда, краде от тринайсетгодишен, необикновено ловки ръце, би трябвало да прави фокуси в цирка.

По основна специалност е бил джебчия, но за него казваха, че във всеки пръст имал по чифт уши и чифт очи, така че ръчичките му били не само ловки, но и чувствителни, можел да отключи всяка брава не само с шперц, ами и с просто телче. И то брава с всякаква степен на сложност. На няколко пъти го залавяли, но всеки път трябвало да го пускат — не можели нищо да докажат, така че официално той се води неосъждан, макар че в биографията си има хиляди кражби. Но както вече казах, през последните десетина години нищо не се чува за него. Дори, грях ни на душата, си бяхме помислили, че нашият Лерка Енота е предал богу дух.

— А защо прякорът му е Енота? — поинтересува се Настя.

— Защото опашката на енота е раирана — весело отговори Зарубин. — Полосухин нали значи „раиран“[2]… Та къде, казваш, го намери?