![Дълбина в небето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/7/dlbina-v-nebeto-bg-download.jpg)
Дълбина в небето [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дълбина в небето [bg]». Краткое содержание книги:
Очакванията за богатство и морзовите сигнали от планетата Арахна, която съществува в орбитата на звездата, събуждат интереса и на още една раса — Новородените. Дългото пътуване ги отвежда до диамантените астероиди почти едновременно, преди Избухването на звездата.
С помощта на психоактивен вирус Новородените покоряват Чуенг Хо, но в битката са унищожени свръхсветлинните двигатели и половината човешки потенциал. Оцелелите са принудени да добиват ресурси от диамантените астероиди и да чакат Паяците да достигнат ерата на комуникациите през следващия светъл период.
Залогът за принудителното изгнание е висок — могъща империя и уникални технологии.
Обаче в колонията живее един Чуенг Хо, чиято истинска самоличност не е известна никому. Той може да промени хода на събитията.
Съхраненият в спорите живот се разрастваше бързо, разнесен от бурните ветрове по цялата планета. Понякога през първата година някои от висшите същества се подаваха от прокопаните дълбоко в земята убежища с намерението да изпреварят своите противници и да завладеят, колкото се може повече територии, но това носеше смъртен риск. „Раждането на новия свят“ обикновено бе така бурно и брутално, че метафората губеше смисъла си.
… След третата и четвъртата година бурите започваха постепенно да отслабват. Лавините и вихрушките от гореща пара ставаха все по-редки и растенията вече можеха да оцелеят. Зимните виелици също не бяха така свирепи и между тях се случваха периоди на затишие. Тази фаза на слънцето много приличаше на първоначалното зараждане на живота.
Венецът на Съглашението отново беше възстановен напълно — най-величествената магистрала, съществувала някога. Виктъри Смит караше спортната кола с шейсет мили в час по правите участъци и намаляваше до трийсет, когато навлизаха в завой. Сърцето на Хрункнер Юнърбай, който се возеше отзад, спираше от ужас при всяка пропаст и бездна, откриваща се пред очите им. Той се беше вкопчил в седалката с всичките си ръце и крака. Въпреки здравата хватка обаче все имаше чувството, че при следващия завой ускорението ще го изхвърли от колата.
— Наистина ли предпочитате да карате сама през цялото време, мадам? Бих могъл да ви сменя — попита плахо той.
— А аз да седя отзад на вашето място, така ли? — разсмя се в отговор Смит. — Тая няма да стане. Известно ми е колко е страшно да се возиш на задната седалка.
Шерканер Ъндърхил наклони глава към страничния прозорец.
— Хм, дори не съм подозирал колко вълнуващо може да бъде за пътниците преминаването на този участък.
— Ясно, разбрах намека ти.
Смит намали скоростта и започна да шофира дори по-внимателно, отколкото би го направил някой от тях двамата. В действителност състоянието на пътя беше превъзходно. Ледените бури постепенно бяха изместени от горещ вятър, след който бетонът остана сух и чист. Само след час обаче щяха отново да попаднат сред блата. Пътят им в планината минаваше през участъци с ниско надвиснали облаци, а равнините на юг бяха скрити от гъста дъждовна пелена. Но тук времето беше ясно, каквото се задържаше винаги около Венеца на Съглашението. Гората наоколо бе само на две години — конусовидни стъбла с дебела кора и редки клони. Повечето от дърветата едва стигаха метър височина, макар тук-там да се виждаха издънки и храсти, високи по два-три метра. Зеленината се простираше мили напред, пресечена на места от кафявата следа на свлачищата или искрящите пръски на водопадите. В тази фаза на слънцето Западният лес приличаше на божия градина, а от всяка точка на Венеца на Съглашението пътникът можеше да види океана под себе си.
Хрункнер поотпусна малко хватката си. На излизане от всеки завой виждаха охраната на Смит след себе си. През по-голямата част от пътя ескортът ги следваше плътно без особени усилия. Все пак от бурите и дъждовете имаше и някаква полза — те принуждаваха Виктъри да кара бавно и предпазливо. Сега обаче охраната едва смогваше да ги настигне, но Хрункнер нямаше да им придиря, дори ако изостанеха прекалено. За нещастие единственият висш офицер, на когото можеха да се оплачат, бе самата Виктъри Смит. Сега тя носеше униформата на майор от Генералния щаб на войските на Съглашението. Това не служеше само за прикритие — нали навремето разузнаването се създаде като поделение на Генералния щаб. Но в действителност нейният чин не беше майор. Макар от четири години Юнърбай да не служеше в щаба, той все още поддържаше връзки със старите си приятели от армията, с които се виждаше редовно на чашка… А и сам знаеше как всъщност спечелиха Великата война. Юнърбай щеше да е много изненадан, ако не бяха назначили Виктъри Смит за шеф в разузнаването на Съглашението.
За сметка на това му поднесоха други изненади. Преди два дни Смит се обади и го покани отново да се върне на служба. Днес, когато се появи в магазина му в Принстън, той не се учуди на дискретната охрана, но присъствието на Шерканер Ъндърхил го свари съвсем неподготвен. Въпреки това идването на двамата предизвика у него приятно чувство. Хрункнер Юнърбай не се окичи с почести и слава заради участието си в акцията, довела до бързото приключване на Великата война. Трябваше да минат поне десет години, преди истината за техния поход в сърцето на Мрака да бъде разсекретена. Въпреки това материалната награда за рискованата операция надхвърляше двайсет пъти спестяванията му, трупани цял живот. Тя му даде и добро извинение да напусне службите, за да потърси друго приложение на талантите си като инженер.