Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Али закрачи напред-назад, борейки се с водата, която се опитваше да бликне от ръцете му.
— Какво искаш да направя аз, амма?
— Помогни му. Не е нужно да бъдеш оръжие, за да си полезен.
Али поклати глава още преди тя да беше довършила.
— Мунтадир ме мрази — каза горчиво; изречени така направо, думите сякаш сипаха сол в раната, която брат му му беше нанесъл, когато Али се завърна. — Няма да се вслуша в нищо, което имам да му кажа.
— Не те мрази. Наранен е, чувства се изгубен и си го изкарва на околните. Това обаче са опасни импулси, когато някой притежава толкова власт, колкото брат ти, и той е поел по път, от който може и да не успее да се върне. — Гласът й стана мрачен. — Път, който може да те изправи пред избор, много по-лош от това да поговориш с него, Алу.
Али изведнъж твърде ясно си даде сметка за водата в каната върху масата до него, в шадраваните около павилиона и в тръбите под пода. Тя го притегляше, хранеше се с нарастващата му възбуда.
— Не мога да говоря за това точно сега, амма.
Прокара ръце по лицето си, подръпвайки брадата си.
Хатсет застина.
— Какво е това на китката ти?
Али погледна надолу и сърцето му прескочи един удар, когато видя, че ръкавът на проклетата му роба отново се беше вдигнал. Идеше му да се срита. След срещата с Нахри се беше зарекъл да си намери нещо друго, което да облече. Ала униформите в Цитаделата не достигаха и сърце не му беше дало да причини неудобство на събратята си, които и така понасяха трудности.
Хатсет се изправи и се озова до него, преди той да успее да отговори; не беше предполагал, че майка му е в състояние да се движи толкова бързо. Тя сграбчи ръката му. Али опита да се отдръпне, но тъй като не искаше да я нарани (и подценявайки силата й), не се оказа достатъчно бърз, за да й попречи да вдигне ръкава му до рамото.
Тя ахна и докосна неравния ръб на белега, който се увиваше около китката му.
— Откъде го имаш?
В гласа на майка му се надигна тревога.
Али изпадна в паника.
— От… от Ам Гезира — заекна. — Не е нищо. Старо нараняване.
Погледът й отново се плъзна по тялото му.
— Не си бил в хамама… — каза тя, повтаряйки предишните си думи. — Не искаш да свалиш тази мръсна роба. — Очите й се стрелнаха към него. — Алу… има ли още от тези белези по тялото ти?
Стомахът на Али се сви. Беше задала въпроса прекалено знаещо.
— Съблечи се.
И преди той да успее да помръдне, майка му вече смъкваше дрехата от раменете му. Отдолу Али носеше туника без ръкави и препаска, която му стигаше до прасците.
Хатсет си пое рязко дъх. Сграбчи ръцете му и се залови да разгледа белезите, които пресичаха кожата му. Пръстите й се задържаха върху неравната линия, която крокодилски зъби бяха раздрали под ключицата му, а после вдигна дланта му и докосна обгорения отпечатък от голяма рибарска кука. Ужас изпълни очите й.
— Ализейд, откъде ги имаш?
Али трепереше, разкъсван между обещанието, което беше дал на баща си, да не говори за онази нощ и отчаяното желание да знае какво се бе случило с него в тъмните води на езерото. Гасан беше намекнал, че аяанлийците имат прастара връзка с маридите — че използвали помощта им, за да превземат Девабад, — и в най-мрачните си дни Али ужасно се изкушаваше да открие някой от родината на майка си и да помоли за информация.
Каза, че никой не бива да научава. Абба каза, че никой никога не бива да научава.
Хатсет трябва да беше прочела вътрешната му борба върху лицето му.
— Алу, погледни ме. — Тя улови лицето му в ръцете си, принуждавайки го да срещне погледа й. — Знам, че ми нямаш доверие. Знам, че имаме своите разногласия. Ала това? Това е много по-важно от всичко. Трябва да ми кажеш истината. Откъде имаш тези белези?
Али се взря в топлите й златни очи, очи, които го бяха утешавали от времето, когато беше дете, което си жулеше лактите, докато се катереше по дърветата в харема… и истината се изля от него.
— Езерото — прошепна едва чуто. — Паднах в езерото.
— Езерото? — повтори тя. — Девабадското езеро? — Очите й се разшириха. — Двубоят ти с афшина. Чух, че те е съборил през борда, но си успял да се заловиш, преди да паднеш във водата.
Али поклати глава.
— Не съвсем — отвърна задавено.
Майка му си пое дълбоко дъх.
— О, баба… а аз ти приказвам за политика… — Тя задържа ръцете му в своите. — Разкажи ми какво се случи.