Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Али избегна юмрука й, а после се пресегна и я улови за раменете.
— Не е това, Зейнаб! Кълна се.
Той я пусна.
— Какво е тогава, негоднико? — Очите й се присвиха от обида. — Защото сериозно обмислям да накарам носачите ми да те изхвърлят в някоя помийна яма!
— Не исках да ти навлека неприятности — побърза да каже Али, докато посягаше към ръцете й. — Дължа ти живота си, Зейнаб. А Мунтадир каза…
— Какво е казал Мунтадир? — прекъсна го тя. Изражението й беше омекнало, ала в гласа й все още се таеше гняв. — Направи ли си труда да поискаш моето мнение? Помисли ли си дори за миг, че може би съм напълно способна да вземам решения и без позволението на по-големия си брат?
— Не — призна Али. Единственото, за което бе мислил, беше как по-бързо да се махне от палата, преди да нарани още някого. И естествено, с това беше наранил още някого. — Съжалявам. Паникьосах се. Не помислих и… — Зейнаб изписка и Али пусна рязко ръцете й, осъзнал, че ги стиска. — Извинявай — прошепна отново.
Зейнаб се взираше в него; тревога изместваше гнева върху лицето й, докато очите й се плъзгаха по окървавеното му лице и мръсната му одежда. Вдигна ръката му и прокара пръст по нащърбените му нокти.
Али се изчерви, засрамен от състоянието им.
— Опитвам се да престана да ги гриза. Това е нервен тик.
— Нервен тик — повтори Зейнаб. Гласът й трепереше. — Изглеждаш ужасно, ахи.
Едната й ръка се вдигна към бузата му, докосвайки обезобразената плът там, където някога беше вдълбан белегът на Сулейман.
Али се опита и не успя да извика дори немощна усмивка върху лицето си.
— Ам Гезира не се оказа толкова гостоприемна, колкото се надявах.
Зейнаб потръпна.
— Мислех, че никога вече няма да те видя. Всеки път, когато пристигнеше пратеник, се боях, че идва да ми съобщи, че ти… чети…
Зейнаб изглеждаше неспособна да изрече думите, очите й бяха плувнали в сълзи.
Али я притегли в прегръдка и тя се вкопчи в него, а от гърдите й се откъсна задавено ридание.
— Толкова се тревожех за теб — хлипаше. — Съжалявам, Али. Умолявах го. Умолявах абба всеки ден. Ако бях успяла да го убедя…
— О, Зейнаб, нищо от това не е по твоя вина. — Али притисна сестра си още по-силно. — Как би могла да си го помислиш? Ти си истинска благословия в живота ми; твоите писма и припаси… нямаш представа колко много се нуждаех от тях. А аз съм добре. — Отдръпна я леко назад, за да я погледне. — Нещата там се подобряваха. Пък и сега съм тук, жив, и вече те дразня.
Този път успя да извика мъничка усмивка на устните си.
Зейнаб поклати глава.
— Нещата не са наред, Али. Амма… толкова е сърдита.
Али направи физиономия.
— Не съм си вкъщи от чак толкова отдавна. Колко ядосана може да бъде?
— Не е ядосана на теб — отвърна Зейнаб. — Е, ядосана ти е, но не за това говоря. Ядосана е на абба. Върна се в Девабад побесняла, когато научи какво те е сполетяло. Заяви на абба, че ще го вкара в дългове.
Али можеше само да си представя как бе минал този разговор.
— Ще поговорим с нея — увери я. — Ще намеря начин да оправя нещата. Нека да забравим това за малко. Кажи ми как си ти.
Едва ли й беше лесно да е единствената, която все още говори с всичките си враждуващи роднини.
Самообладанието на Зейнаб се пропука за миг, но после по лицето й се разля ведра усмивка.
— Всичко е наред — отвърна спокойно. — Слава на бога.
Али не й повярва нито за миг.
— Зейнаб…
— Наистина — настоя тя, макар че мъничко от блясъка в очите й беше помръкнал. — Нали си ме знаеш… разглезената принцеса, без никакви грижи на света.
Али поклати глава.
— Не си такава. — Усмихна се широко. — Е, може би мъничко първото — подкачи я, а после се наведе, когато тя понечи да го шляпне.
— Надявам се, че повече ще си мериш приказките с амма — предупреди го сестра му. — Изобщо не остана във възторг, когато ти избяга обратно в Цитаделата, и направи някои особено цветисти забележки относно съдбата, сполетяваща неблагодарните синове.
Али се прокашля.
— Нещо… по-точно? — попита, потискайки една тръпка.
Зейнаб се усмихна сладко-сладко.
— Надявам се, че си си казвал редовно молитвите, малки братко.
Просторните покои на царица Хатсет се намираха на едно от най-горните нива на дворцовия зикурат и Али нямаше как да не се възхити на гледката, докато се качваха по стълбите. Градът под тях приличаше на играчка — изобилие от миниатюрни сгради и забързани обитатели с размерите на мравки.