Медичите. Кръстниците на Ренесанса [bg]

Но картината на Ботичели е пропита с много, много повече от тази обикновена класическа сцена. Ако произведенията на Ранния ренесанс претворяват научните открития (перспективата, анатомията и т. н.), то „Раждането на Венера“ олицетворява философията. Спокойната простота на изкараната на брега от морските вълни черупка от мида на Венера всъщност е преплетена с всякакви сложни платонически алюзии. Фичино и Полициано посвещават една от сбирките на Платоновата академия на изясняването на различните платонически аспекти на „Раждането на Венера“. Отново твърдят, че централната фигура е портрет на Симонета Веспучи, но този път тя се появява по-красива и по-неземна — едно призрачно пресъздаване на „млада девойка без човешко лице“. Легендарната красота, обичана приживе от Джулиано и Лоренцо, се превръща в духовен символ на платоническата любов, която създава света. Тази Венера има идеализирано духовно качество — част от красивата действителност, видима, когато извърнем поглед от сенките, играещи по стената в мрачната пещера на простото земно съществуване.

„Раждането на Венера“ затвърждава една тенденция в изкуството, която все повече се разпространява. Картината се рисува върху платно и се поставя в рамка, тя не е фреска, която се създава на стената в църквата. Картините се превръщат в ценна лична собственост, а не атрибут за богомолците, съответно и темите им започват да отразяват тази промяна. В предшестващите столетия на Средновековието на Църквата се гледа като на източник на знание, единственият духовен извор, а нейната религия е вдъхновение за изкуството. Сега обаче изкуството излиза извън традиционните си граници, става светско, олицетворява преоткритото познание и новите постижения на науката, то е движима собственост, приемана в домовете, тържество на философията или живота, а не на религията. Вместо с идеализирани светци картините са изпълнени с портрети на разпознаваеми човешки същества.

Втората личност, която вероятно на млади години живее в двореца Медичи, е Леонардо да Винчи, но твърдението е спорно. Безспорна обаче е ролята, изиграна от Лоренцо де Медичи за ранната кариера на художника. Леонардо е роден през 1452 година току пред стените на малкото провинциално градче Винчи, намиращо се на хълмовете над долината Арно, на двадесет и четири километра западно от Флоренция. Леонардо е първият незаконен син на младото селско момиче Катерина и двадесет и три годишния адвокат сер Пиеро да Винчи. (Титлата „сер“ е почетна за нотариуси, въпреки че изобщо не можем да бъдем сигурни, че Пиеро да Винчи всъщност е квалифициран да бъде такъв.) Пиеро да Винчи вече прави относително успешна кариера като държавен нотариус във Флоренция. Младият Леонардо вероятно е отгледан от дядо си в семейното имение край Винчи, на дванадесет години се премества да живее в дома на баща си във Флоренция, където е единствено дете. Баща му ще има друго дете едва след като се ожени за трети път, когато Леонардо е на двадесет години, но изглежда, че първите две бездетни съпруги на сер Пиеро се грижат за него като за свой син. По време на неговото юношество двете умират една след друга и кончината им трябва да е била извор на голяма лична болка, водеща до известна резервираност, която бързо се проявява в характера му. Но именно безрезервната женска любов бележи детството, юношеството и възмъжаването му и му оказва най-голямо влияние. Тази любов му дава абсолютната самоувереност, произлизаща от факта, че е център на един боготворящ го майчински свят, и която вероятно оказва влияние за неговата хомосексуалност.