Медичите. Кръстниците на Ренесанса [bg]

Думите отекват толкова ясно днес, колкото са отеквали и преди повече от 500 години. Ренесансът не ражда оригинална философия, той е прекалено зает да попива класическата мисъл и да се освобождава от ограниченията на схоластичния аристотелианизъм. Но представянето на Пико на човешкото положение формулира стремленията и себепознанието на ренесансовия хуманизъм — човекът, написал това, е също толкова забележителен, колкото и самите думи.

Пико е роден през 1463 година и е по-малкият син на дребен италиански благородник, следва философия в Падуа, където учи гръцки, иврит и арабски. Завършва образованието си в Париж, който въпреки репутацията си на център на старите аристотелови идеи, все още се счита за интелектуалната столица на Европа. (Всъщност Падуа вече е равна на Париж като образователна институция. Но несъмнено Флоренция превъзхожда и двата като интелектуален център.)

След Париж Пико се завръща в Италия и пътува до различни университетски центрове, включително Перуджа, Флоренция и Падуа. През 1484 година се установява във Флоренция с намерението да изучава Платон при Фичино. Пико е само на двадесет и една години, но бързо си създава име на най-ярката звезда сред интелектуалците във Флорентинския университет, което не е преувеличение, тъй като е подкрепено от факта, че по това време знае повече от двадесет езика. По същото време Полициано е преподавател по гръцки и латински в университета и вероятно той запознава Пико с Лоренцо де Медичи.

Полициано го описва като „мъж или по-скоро герой, когото природата е обсипала с всичките дарове на тялото и ума.“ Изненадващо, но и това изглежда не е хипербола. Ако съдим по портрета на Пико, който все още виси в галерията Уфици във Флоренция, той е невероятно красив. Има дълъг, прав и изящен нос, чувствени устни, високо чело и глава с чуплива коса, чиито къдри достигат до раменете му. Изглежда е бил запознат с цялото човешко познание, известно през Ренесанса след падането на Константинопол — от еврейската кабада до гръцките математици. Неговата критика на астрономията оказва решително влияние върху Кеплеровата астрономия и казват, че умелото съчетаване на Цицероновата реторика с Аристотеловата логика го правят неотразим по време на спор. Този рог на изобилието от познание обаче има не само показни функции — може да изглежда, че древното и недостоверното са погълнати цели, заедно с по-уважаваните форми на познание, но в маниакалния му глад за знания има последователност. Пико приема философското разбиране за синкретизъм, като възнамерява да вземе най-добрите елементи от всички клонове на мисълта и вярата, за да ги синтезира във философията на универсалната истина. Такъв е мащабът на амбициите на Пико, макар че е проект, чието време още не е дошло. През следващия век новата наука на Галилео и Декарт се нагърбва с удивително подобна задача, като цели да обедини цялото познание чрез научни методи. Проектът на Пико обаче се простира далеч отвъд науката.