9-те слънца [bg]

— Тези хора искат просто Джак да умре? — попита Бет.

— Да. Ако го убия, ще ми върнат детето.

— Толкова сладко — проточи Лизи. — Ти ще си най-добрият баща на всички времена.

— Джак Мин ще умре — каза Бет. — Може да гледаш, ако пожелаеш. Но ще го направим ние. Не ти.

Нещо у мен се пречупи. Държаха ме на прицел, вярно, а онази, която си играеше на самурай, беше луда за връзване. Но чашата преля.

— Простете, но не ви се доверявам, че ще го направите както трябва.

— Поемаме задачата ти, човече — каза Лизи.

— И после какво?

— После ще си поговорим.

— Не. Ще си прибера сина само ако Джак Мин умре.

— Няма да стане, съжалявам — каза Лизи. Не бях сигурен какво й доставяше повече удоволствие — острието или тежестта.

— Бих искала да знам къде е приятелката ти Мила — вметна Бет.

— Нямам представа.

— Мисля, че лъжеш — заключи Лизи. — Но на страничните ти занимания им се вижда краят.

— На страничните ми занимания?

— Извън „Специални проекти“ — каза Лизи. — В един отбор сме, скъпи — изплющя като отровна стрела последната дума. — Ще слезеш от сцената и ще ни оставиш да разчистим кашата.

О, тези двете щяха да ликвидират Джак Мин, несъмнено, но щяха да убият и Огъст, и който дойдеше с него, и мен, след като им кажех къде е Мила.

Някой от „Специални проекти“ закриляше „Новем солес“, знаеше за възнаграждението за Мила и беше решил да удари два заека с един изстрел. И този някой не даваше и пет пари дали аз или детето ми ще оцелеем. Огъст знаеше. Кой друг?

— Добре — казах. — Ще убиете Джак Мин. После си връщам детето и си тръгвам.

— Ще си тръгнеш, ако ни кажеш къде е Мила — уточни Лизи.

Кимнах едва след двайсет секунди и си придадох измъчено изражение.

— Къде е тя? — попита Бет.

— Ще дойде тук. След час. Да ми помогне да изнеса тялото на Джак Мин. Информираха я, че той ще бъде тук. Обади се на приятел по телефона.

— Тя преследва Джак Мин?

— Да.

— Защо не е с теб?

— Защото да го убия е моя задача. Не нейна.

Суруджинът, извил се във въздуха, докато говорех, връхлетя върху мен.

Уцели ме отстрани по врата, все едно в плътта ми се заби бейзболна бухалка. Залитнах назад, останал без дъх.

— Лъже — каза Лизи. — Познавам кога някой лъже. Няма да издаде Мила.

Замахна отново към мен и този път аз се пресегнах и улових тежестта — сякаш чук се заби в дланта ми — но успях да дръпна веригата и Лизи залитна към мен.

Стоварих юмрук в лицето й, но тя не пусна веригата. Метнах я към Бет, която не стреляше, за да не рани партньорката си.