9-те слънца [bg]

— Стори ми се… че очакваш да видиш някого тук — каза Лизи, когато отстъпих от вратата.

Беше се облегнала на една от квадратните маси.

— Просто пресмятах квадратурата наум — отвърнах.

— Обичам математиката — констатира Лизи. — Обичам събирането.

— Е… — прекъсна я спокойно Бет. — Как намирате имота, господин Капра?

— Смятам, че ще ми свърши работа. Подлежи ли на коментар цената?

— Не мисля. Собственикът е починал преди няколко години. Наследила го е съпругата му и тя предпочита да почака, вместо да продава на безценица.

Стоях с гръб към тях и оглеждах съседния покрив. Би ли могъл да влезе в сградата оттам? Реших, че няма начин.

— Мисля, че видях достатъчно — казах.

— И разбра, че Джак Мин не е тук? — попита Лизи.

Обърнах се. Бет беше насочила към мен деветмилиметров „Глок“. Лизи изваждаше от обемистата си дамска чанта верига с желязна тежест в единия край и стоманено острие в другия. Суруджин. Оръжие, което бях виждал в Япония. Понастоящем го използваха предимно хора, занимаващи се с бойни изкуства. Тежестта се задвижи като махало. Лизи го залюля леко точно над стъпалата си.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам, Сам — предупреди ме Бет.

— Майтапиш ли се с мен? — кимнах към играчката на Лизи.

— Казаха, че си обигран бегач. Донесох го, за да те спра, ако побегнеш. Не ме принуждавай да те преследвам.

Усмивката й вече не изглеждаше просто нелепа; беше направо жестока.

— Не бих си го и помислил — казах.

— Искаме само да поговорим — обясни Бет. Е, вече знаех, че не се казва така, но името й нямаше значение.

Тя взе на прицел гърдите ми.

— Остави пистолета си на земята, моля — нареди.

Подчиних се. Пуснах го на дървения под и го ритнах към нея. Държах ръцете си леко повдигнати пред мен, за да ги вижда.

— Ръцете на главата. Лизи, претърси го.

Тя изпълни нареждането с готовност. Пръстите й затанцуваха по мен, изучавайки ме повече от необходимото, докато Бет държеше пистолета, насочен към главата ми. Лизи опипа ръцете, слабините, гърба ми. Прокара ръце по ребрата и краката ми. Откри тънкото острие, прикрепено към глезена ми. Плъзна нокти по кожата на крака ми. Играта й толкова я погълна, че не ме претърси както трябва. Не се сети да ме потупа по вратовръзката.

— Момчетата и техните играчки — заяви тя и замахна с ножа към лицето ми. Не мигнах; тя спря на сантиметър от врата ми.

Явно остана недоволна, че не реагирах според очакванията й.

— Мога да те накарам да затрепериш — каза тя. — И ще го направя.

— Лизи, отдръпни се — нареди Бет.

Лизи се подчини.

— Предпочитам да стреляме по теб — каза тя. — Става голяма каша.

Отстъпи назад и затъкна ножа ми в колана си. Взе суруджина и го залюля бавно. Има цял разред смахнати убийци, прекалили с хонконгските и токийските гангстерски филми и решили да разнообразят репертоара си. Мислят си, че изглеждат по-заплашително. Повечето са по-възрастни от мен и честно казано, би трябвало да знаят по-добре. Сблъсках се с един такъв в Амстердам. Размахваше японски меч и сега беше мъртъв.