Рестарт [bg]

Не съм много сигурен колко време съм останал да стоя там, на алеята, под слънцето, мислейки за жена ми, нейните настроения и нейните мистерии.

Когато казах на Ланс, продавача в шоурума на „Мерцедес“, че новата кола ще бъде подарък — и изненада — за жена ми, той се засмя, намигна ми и каза: „Е, тази нощ ще бъдеш един много щастлив съпруг!“. Аз обаче поклатих глава и му отговорих: „Не познаваш Либи“.

Никой не познава Либи, включително аз самият. Може би дори Либи не познава себе си. Тя е като китайски пъзел в кутия, сложна и красива, пълна с тайни. Никога не реагира както очаквам. Когато оставих сина ни да се удави, тя заяви, че ми е простила. Но когато сега се опитвам да я обичам, ме отблъсква. Днес я разбирам не по-добре, отколкото преди десет години.

Стоя на алеята и размишлявам над случилото се. Не бързам да вляза след нея в къщата. Чувам крачки зад гърба си.

Обръщам се и виждам специален агент Том Мичъл Да върви към мен, изглеждайки въпреки жегата абсурдно чист и спретнат в ленена риза и плетена вратовръзка. Ръкавите му са навити, а през рамо небрежно е преметнал бяло сако. Единственото, което му липсва, за да се превъплъти в южняшки денди, със сламената шапка и чаша ментов джулеп[27] в ръка.

— Ууухаа… — проточва той, подсвирвайки, заобикаля мерцедеса и го разглежда завистливо. — На това му казвам страхотна кола. Произнася го с подчертан южняшки акцент и трансформацията му в плантатор е почти пълна. Нова кола, господин Тейн?

— Чисто нова уверявам го аз..

— Обзалагам се, че струва доста. Той продължава да обикаля колата като акула и я разглежда от всеки възможен ъгъл.

— Подарък за жена ми.

— Така ли…? — замислено казва той. — Тя трябва да е много специална жена.

Надниква в колата, сякаш очаква да види специалната жена нарязана на парчета там вътре.

— Да съгласявам се аз.

— Реших да се отбия — обяснява Мичъл, като ме гледа усмихнато. — Исках да видя как вървят нещата. Както изглежда… доста добре.

Хвърля поглед към къщата, към заобикалящата я веранда и към оградата, зад която явно има плувен басейн. Виждам колелцата в мозъка му да се въртят — опитва се да прецени колко ли може да струва всичко това и как съм могъл да си го позволя.

— Не мога да се оплача признавам аз. — Е, какво мога да направя за вас, агент Мичъл?

— Спомняте ли си името, което ви споменах при последния ни разговор?

— За кое име става дума?

— Гул Гедросян.

Спомням си го, разбира се. Още първия път, когато го чух, а това беше преди седмици в заседателната зала на „Тао“, името ми бе прозвучало странно и чуждо. Днес ми звучи по-малко странно и не така чуждо. В действителност не бих се изненадал, ако това се окаже име на един от партньорите на Тад Билъпс. Един от мълчаливите му партньори. А по подразбиране и един от моите партньори.

— Не — лъжа аз. Не помня това име.

— Сигурен ли сте? — втренчено ме гледа той. — Гул Гедросян произнася го бавно, като артикулира всяка сричка. Гледа ме в очите, за да проследи реакцията ми: Спомнихте ли си сега?