Рестарт [bg]

Офисът й е тъмен и празен е изключение на двете кантонерки, пълни с кадрови досиета и онзи вид документи, които се държат заключени: списъци с изплатени заплати, раздадени опции за акции, компенсационни пакети, периодични оценки на служителите — документи, които дават началото на революции и водят до набучване на кол на главите на директорите пред вратите на офисите им, когато подобни документи попаднат в грешни ръце. Когато уволних Катлийн, възложих на Аманда да отговаря за тази стая и да пази ключа, така че никой да не може да рови из тях.

И ето сега тя стои пред бюрото ми и много съвестно обмисля желанието ми да отключи офиса на Катлийн. Едва ли не претегля плюсовете и минусите от предприемането на подобно действие.

— Добре — казва тя е онзи глас, който издава, че не е никак добре. — Ела е мен, Джим.

Първо ме отвежда до рецепцията. Виждам я да отваря горното чекмедже, да рови в него, да изважда една след друга разни лични вещи и с чувство да ги плясва върху бюрото си. Това се случва последователно с: кутия за сенки и грим, флакон червило, малък тампон — толкова микроскопичен, че сигурно е бил произведен е помощта на нанотехнология — и собствената й Библия със златен надпис. На дъното на чекмеджето открива онова, което ни е нужно — връзка ключове. Вдига я триумфално.

— Държиш ги тук? — изненадан съм аз от съмнителните й мерки за сигурност. — В бюрото си?

— И къде другаде бих могла да ги държа, Джим? — невъзмутимо ме пита тя. — В подземното хранилище на „Тао Софтуер“?

Точка за нея.

— Ела — кани ме тя, дрънкайки с халката ключове на пръста си. — Ще ти позволя да влезеш. — Казва го с великодушна благосклонност.

Следвам я през „арената“ до сенчестата страна на нашата сграда. Тук по-рано беше маркетингът ни. Сега вече няма такъв отдел и флуоресцентните лампи в тавана светят през една, примигват и съскат, а наоколо е тъмно и тихо. И усамотено.

Спираме пред врата с надпис: Катлийн Роси, вицепрезидент „Човешки ресурси“.

Аманда пробва дръжката. Заключено. След това опитва един след друг няколко ключа от връзката, докато попада на правилния. Вратата се отваря.

Осветлението в стаята е изгасено, но през пластините на щорите проникват наклонени слънчеви лъчи. Затварям вратата. Офисът е малък — мястото едва позволява бюро и стол за посетителя. До далечната стена да опрени две големи кантонерки.

— Трябва ти досието на Чарлз — иска да се увери тя.

— Ако обичаш…

Заобикаля бюрото на път към кантонерките. Отваря без колебание лявата. Забелязвам освен това, че знае кое точно чекмедже да издърпа и къде точно в чекмеджето да погледне — най-отзад. Изтегля една папка и ми я подава за преглед. Етикетът й казва „АДАМС, ЧАРЛЗ“.

Трябва ли да съм изненадан, че Аманда е толкова добре запозната е архива за досиета на компанията?

Едва ли. Това е така във всички компании — секретарките на рецепцията знаят всичко за всекиго.

Прелиствам кадровото досие, докато тя търпеливо чака до мен. Няма достатъчно място двама възрастни удобно да стоят прави. Аманда е много близко до мен и надушвам парфюма й — онзи цветен аромат, който помня от апартамента й.