Изворът [bg]

Роурк се зае с плановете. Работи денонощно в продължение на две седмици и ги предаде. Поканиха го да се яви пред съвета на директорите на компанията „Янс-Стюарт“. Застана до дългата маса и заговори, а очите му се местеха бавно от лице на лице. Опитваше се да не свежда поглед към масата, но в долната периферия на зрението му се мяркаха като бели петна неговите чертежи, разтворени пред дванадесетте мъже. Зададоха му множество въпроси. От време на време господин Янс скачаше и отговаряше вместо него, удряше по масата с юмрук, изръмжаваше:

— Не разбирате ли? Не ви ли ясно?… И какво от това, господин Грант? Какво като никой не е строил такава сграда?… Готика ли, господин Хабърд? Защо трябва да е готика?… Твърдо съм решил да подам оставка, ако отхвърлите проекта!

Роурк говореше спокойно. Той беше единственият човек в стаята, който беше уверен в собствените си думи. Но усещаше, че няма шансове. Дванадесетте лица пред него имаха различни изражения, но всички имаха нещо общо — то не бе нито цвят, нито черта, а някакъв общ знаменател, който размиваше израженията им и те вече не бяха лица, а само празни очертания от плът. Говореше на всички, без да се обръща към никого. Не усещаше ответна реакция. Имаше чувството, че думите му не стигат до тъпанчетата в ушите на хората около масата. Думите му пропадаха в кладенец, удряха каменните издатини по пътя си, но издатините ги пропускаха и те падаха още по-надолу, блъскаха се една в друга и политаха към несъществуващото дъно.

Казаха му, че ще го уведомят за решението на съвета. Предварително знаеше какво ще е то. Получи писмото и го прочете напълно равнодушно. Писмото от г-н Янс гласеше: „Драги г-н Роурк, със съжаление ви уведомявам, че нашият съвет на директорите не взе решение да ви възложи поръчката за…“ Зад безмилостния, агресивен официален тон на писмото прозираше признание за вина: признание, че човекът няма сили да го погледне в очите.