Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Сега по-добре ли ти е? — попита тя.

— Да — отговорих и затворих вратата. Освободих спирачката, включих на скорост и отново излязохме на шосето.

— Може ли една цигара?

Измъкнах пакета от джоба си и й подадох да си вземе. Запали със запалката от таблото, но усещах, че не ме изпуска от погледа си.

— Май ми е по-приятно, когато караш ти — отбеляза тя.

— И на мен ми е по-приятно.

— Винаги съм неспокойна, когато кара някой друг. Но сега не съм неспокойна.

— И аз не съм.

Изведнъж тя сложи ръка на крака ми и ме погледна с изненада с широко отворените си очи.

— Сега разбирам. Ти си помислил… — Тя не довърши изречението и се разсмя. — О, не, невъзможно! Що за идея. Значи си мислиш, че нарочно съм искала да те изплаша?

— Хубава тема за разговор предлагаш, няма що.

— Глупаво е дори да говорим за това.

Извих в някакъв страничен път, тесен, но павиран, който водеше на север. Тя изобщо не реагира на това. След минута-две спрях плавно под един дъб и изгасих фаровете. Завъртях ключа и двигателят заглъхна — изведнъж светът притихна. Погледнах я. С цигара в уста, но избутана настрани, за да не й мирише, тя бе вдигнала двете си ръце нагоре и рошеше косата си, за да бухне.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Знаеш кое.

— Че карам бързо ли?

— Да.

— Трябва ли да имам причина?

— За това, да.

— Не. Не е необходимо, ни най-малко. Често ми се иска да карам…

— Толкова бързо ли?

— Понякога и по-бързо.

— Не ми ги разправяй тия. Какво те изплаши?

— Мен да ме е изплашило? Това пък…

Взех цигарата от устата й, метнах я над главата й вън от колата и доближих лице до нейното.

— Какво те изплаши? — попитах отново.

— Не ме гледай така.