Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

— Виждам. — И аз се засмях. Беше страшно смешно. — Трябва да се погрижите да ви го поправят.

— Ще се погрижа. Вие сте изумителен. Вече не знам на какво да вярвам…

— Ами седим заедно в тази кола. На това можете да вярвате.

— Да. На това мога да вярвам.

— И гюрукът е смъкнат. На това можете да вярвате.

— Да.

— И е чудесно да се повози човек тази вечер. На това също можете да вярвате.

— Да. На това също мога да вярвам.

Свих рамене.

— Ами тогава защо да не оставите за утре всички неща, на които не можете да повярвате, да ги съберете заедно и тогава да се тревожите какво ще правите с тях?

— Това е добра идея. Да се повозим тогава. Къде…

— Не съм оттук. Оставям на вас.

— Тук има четири посоки — един вид местно явление. Изток, запад, север, юг. Имате ли предпочитания?

— Предпочитанията ми са към тази, по която няма движение.

Тя сви към дясното платно. Радиото все още бръмчеше и аз го изключих, преди да гръмне внезапно и тя да ме хване, че казвам истината. На следващия ъгъл зави надясно към тясна уличка с жилищни сгради, от двете страни, на която имаше нагъсто засадени дървета, клоните и листата им се преплитаха и създаваха усещането, че минаваш през тунел. Мяркаха се дискретно припламналите прозорци на някои къщи, а в един от дворовете беше пуснато дъждовално устройство и в светлината от предните фарове можех едва ли не да преброя капките вода, изхвърлени от единия оросител, когато стигаха върха на дъгата и започваха да падат надолу. След тях оставаха власинки влага във въздуха, които едва се усещаха, но ме накараха да си дам сметка, че освен Huele de noche на света има поне още една миризма.

— Хубаво — продумах.

— Да — съгласи се тя, но не знаеше какво имам предвид.

На първото кръстовище отново зави надясно, но тази улица беше широко открита нагоре към небето и през три пресечки напред можех да видя как примигва червеното на светофара и колите тръгват. Погледнах към нея, но не казах нищо.

— Опитвам се да изляза на булеварда, където няма толкова движение.

— Аха.

Стигнахме до булеварда — беше доста просторен и приличаше на булевард, май същият, който бяхме пресекли на тройното кръстовище, но имаше голямо движение. Тя спря колата на червения сигнал, а после бързо направи ляв завой. От двете страни се виждаха магазини и бензиностанции, където можеш да заредиш по-евтино, но след още километър-два рекламните светлини свършваха и започваше неовладяната природа, отвъд нямаше нищо друго — само необятно пространство.