Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Често ми пишеха стихове, които ми пъхваха под вратата, неподписани. Аз трябваше да отгатна кой е авторът. Всяка от двете твърдеше, че ако я обичам истински, както тя мен, интуитивно ще позная автора.
Това, което правеше съревнованията им приятни, беше, че в тях нямаше вражда и съперничество. Целта им бе да забавляват, а не да излъчват победител. От самосебе си се разбира, че Клара и Делия се забавляваха не по-малко от своята публика.
Ако някой им допаднеше, какъвто изглежда беше случаят с мен, обичта и лоялността им нямаха граници. И двете ме защитаваха с изумителна настойчивост, дори и когато не бях права. В техните очи аз бях идеална и не можеше да греша. От тях научих, че е двойна отговорност да оправдаеш такова доверие. Не че се опасявах да не ги разочаровам и се опитвах да оправдая очакванията им, а по-скоро за мен беше най-естественото нещо да повярвам, че съм идеална и да се държа заедно с тях по безупречен начин.
Най-странната сред жените — магьосници беше моята учителка по сънуване — Зулейка, която изобщо нищо не ме бе учила. Дори не беше разговаряла с мен или пък навярно не беше забелязала, че съществувам.
Зулейка, също както Флоринда, беше много хубава; може би не чак така поразително хубава, но привлекателна по един ефирен начин. Беше дребничка; тъмните й очи — с извити вежди и малки, изваяни нос и уста, бяха обрамчени от чуплива тъмна коса, която тук-там вече беше започнала да посивява. Тя засилваше още повече впечатлението, че е от друг свят.
Това не беше обикновена, а възвишена красота, смекчена от нейния неумолим самоконтрол. Тя ясно съзнаваше комичността в това да си красива и привлекателна в очите на другите. Беше се научила да я разпознава и използва, като че ли е награда, която е спечелила. И следователно беше абсолютно безразлична към всичко и към всеки.
Зулейка бе овладяла до съвършенство изкуството на вентрилоквизма. Според нея думите, изказани чрез мърдане на устните, стават по-объркващи, отколкото са в действителност.
Бях очарована от навика на Зулейка, като вентрилоквист, да говори на стените, масите, порцелановите съдове или който и да е предмет, оказал се пред нея, и затова я следвах по петите, винаги когато се появеше. Тя ходеше из къщата, сякаш не докосваше пода, сякаш не раздвижваше въздуха. Когато попитах останалите магьосници дали това е илюзия, те ми обясниха, че Зулейка не обичала да оставя отпечатъци от стъпки след себе си.
След като се бях запознала и общувала с всички жени, те ми обясниха разликата между сънувачите и прикривачите. Наричаха се „двете планети“. Флоринда, Кармела, Зойла и Делия били прикривачи: властни същества с огромен запас физическа енергия; напористи, неизтощими работници-специалисти в онова особено състояние на съзнанието, което те наричаха „будно сънуване“.
Другата планета — сънувачите — се състоеше от другите четири жени: Зулейка, Нелида, Хермелинда и Клара. Те имаха повече ефирност. Не че бяха по-малко властни или енергични; просто тяхната енергия не беше така очевидна. Те излъчваха някаква чуждоземност, дори когато вършеха най-дребни, ежедневни неща. Те бяха специалисти в друго особено състояние на съзнанието, което наричаха „сънуване в светове, различни от нашия“. Казаха ми, че това е най-сложното състояние на съзнанието, което жените могат да постигнат.
Когато сънувачите и прикривачите работят заедно, прикривачите били като твърда, защитна, външна обвивка, в която се криела дълбока сърцевина, а именно — сънувачите. Те били като нежна тъкан, която омекотявала твърдата, външна обвивка.
През онези дни в къщата на магьосниците за мен се грижеха, като че ли бях най-важното нещо в живота им; глезеха ме и се суетяха около мен, сякаш бях бебе. Готвеха ми моите любими ястия, направиха ми най-елегантните и удобни дрехи, които някога съм имала. Обсипваха ме с подаръци — както съвсем глупави дреболии, така и скъпоценности, които оставяха настрана, за да изчакат деня, в който ще се събудя, твърдяха те.