Кутията на Пандора

Щом измъкна Ника от здравите ръце на докторите от психоневрологията, Шахов се нагърби с ролята на неин главен ангел-пазител, като предостави на милицията организацията на външното наблюдение. Старши лейтенант Горелик, който смяташе себе си за най-големия виновник за всички злочестини на Ника, въпреки войнствените му възражения бе отпратен вкъщи да почива (почивката се оказа доста кратка), двамата лейтенанти, дежурни в болницата, бяха заместени от двама едри сержанти и те заедно с личния шофьор на другаря Шахов организираха защитата на дома на Славина.

Походното легло, ветеран от времето на империалистическата война, предназначено за тазнощния сън на министъра и разположено между газовата печка и хладилника, стенеше и скърцаше от всяко движение на Шахов. Той знаеше, че в другата стая Ника не спи; долавяше безшумните й стъпки, чуваше драскането на кибритени клечки. Него също сън не го ловеше и не паянтовото ложе, разбира се, беше причина за това.

От четиридесет часа, тоест от момента, когато в кабинета се появиха капитанът от милицията и личният му шофьор, той престана да функционира като министър и използуваше служебното си положение изключително за лични цели, с други думи, правеше всичко възможно за издирването на сина на Ника и за нейната безопасност.

От два дни никой не беше успял да го открие служебно поради отсъствието му от работното място, стотици документи чакаха за подпис, десетки местни и чужди делегации се блъскаха всуе по коридорите, правителствени чиновници и президенти на новоизлюпени корпорации изпадаха в тих потрес. Шахов хич не се тревожеше, че огромният апарат на практика беше обезглавен. Разбира се, не можеше да не си дава сметка, че изчезването му от полезрението както на подчинените, така и на висшестоящите ще има неприятни последици, но на дадения етап просто пренебрегваше всичко, което не беше свързано с Ника.

Ограничен в движенията, затиснат между хладилника и готварската печка в миниатюрната кухня, той, колкото и странно да изглежда, в създалата се опасна ситуация чувствуваше облекчение, сякаш беше свалил неприсъща маска, носена години наред, сякаш беше престанал да играе чужда и тежка роля. Допреди два дни още се самоиронизираше — на неговите години, на петдесет и кусур, да се влюби в тази млада жена, ах, дъртият му пръч! Малко кокетираше пред себе си, не се чувствуваше стар и честно казано, харесваше стройната си фигура в огледалото, представяше си редом тъничката Ника с интригуващото име, с големите очи, Ника, която до него изглеждаше като изящна статуетка. Тогава изобщо не беше си дал сметка колко е влюбен, колко силно я желае. Какво може да очаква от нея — това го глождеше сега. Как да спечели поне благоразположението й, което може да се превърне в привързаност — постепенно, след време… И най-безнадеждното, най-важното, най-ужасното беше, че без детето си тя просто ще се стопи, ще умре физически, ще престане да съществува. И Шахов разбираше, че въпреки всичките си усилия не може да й помогне…