Цар Плъх

Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.

— Уф, ужасни насекоми.

— Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя — отвърна шепнешком Питър Марлоу.

Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.

И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.

— Не го докосвай! — извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.

Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.

— Какво става, по дяволите? — втрещено попита Царя, без да сваля вдигнатата пушка.

— Изчезвай! Бързо изчезвай! — Питър Марлоу измъкна пушката от ръцете му и я хвърли до мъртвия японец. Едва сега Царя забеляза змията.

— Господи! — възкликна той с хриптящ глас и се наведе да погледне по-отблизо. Питър Марлоу го блъсна обезумял.

— Изчезвай! Тичай, за бога!

Той си плю на петите и хукна през дърветата, като кършеше храстите по пътя си. Царя се втурна след него и двамата спряха чак когато стигнаха една полянка.

— Да не си откачил? — попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. — Заради една нищо и никаква змия!

— Това беше летяща змия — с усилие произнесе Питър Марлоу. — Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си — стават почти плоски — и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.

— Господи!

— Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. — Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. — Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.

— Дано не дава господ да видя втори път как някой гнусен японец е насочил срещу мен гнусния си щик посред нощ. Хайде, давай да се махаме оттука.

Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули — мъжете, за които нямаше сън.

Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.