Тайната на Марша Мелоу
- Автор: Бюмон Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Марша Мелоу». Краткое содержание книги:
Това е въпросът, който вълнува половината Лондон, настървява журналистите от таблоидите да се втурнат по петите й и изправя на нокти консервативната майка на Лили.
Все още никой не подозира, че това е самата Лили.
Тя е написала мръсна книга и сега трябва да излезе на чисто.
— Не знам как да ти благодаря.
— Друг път. Сега, ако нямаш нищо против, наистина ми се ще да посп…
— Мери, а какво ще стане като се върне?
— Дотогава, скъпа, информацията му ще бъде безполезна.
— Нещо не те разбирам.
— Дотогава ще си казала на майка си, а след като тя разбере, няма да има никакво значение кой друг знае. Ясно ли се изразявам?
— Ама аз още не съм сигурна дали…
— Стига! Лека нощ.
Щрак.
4.54 сутринта: Телефонът звъни.
— Лили, какво става в тая къща бе? — стене Ант и заравя глава под възглавницата.
Ставам от леглото, за да вдигна.
— Едно нещо забравих да ти спомена, скъпа, и по една случайност то е доста спешно — заявява Мери, без дори да изчака да й кажа „ало“. — Джейкъбсън доста се изнерви, докато ти беше в самоотлъчка. Оттегли си последната оферта…
— Майтапиш се.
— …и я смени с нова. Затова, докато майка ти те пребива до смърт, можеш да се утешаваш с мисълта, че осемстотин и петдесет бона ще покрият възстановителната хирургия. Освен това иска бърз отговор. Мисля, че търпението му е на изчерпване.
— Мери, нали знаеш какво да направи със смрадливите си пари? — казвам аз. — Да си ги завре в мазния задник.
Сега, като става въпрос за Джейкъбсън, ме връхлита заслепяващ спомен от срещата ни: той небрежно ме пита дали съм от Лондон; аз кимам като пълна тъпанарка и почти изплювам думите „Круч“ и „Енд“, преди Мери да ме изрита жестоко по кокалчето. Това, плюс физическото ми описание са единственото, което знае за мен и, много любопитно, са единствените факти, появили се и в „Мейл“.
Копелето.
В този момент наистина не ми пука дали ще ми издадат друга книга, но ако стане, съм сигурна, че на гърба й няма да е отпечатано името на „Смит Джейкъбсън“.
5.07 сутринта: Най-накрая заспивам и сънувам адски странен сън — Джейкъбсън е пребит до смърт от бебе тюлен.
8.51 сутринта: Събуждам се. Главата ми бучи, а устата ми има вкус на биде, в което са киснати цяла нощ мръсни чорапи. Чувствам се гадно. Миналата вечер изпих бутилка евтино вино и сега ме гони адски махмурлук. Не е честно. Искам да кажа, колкото е по-евтино пиенето, толкова е по-лош махмурлукът. Къде е справедливостта? Богаташите, дето пият безценно отбрано шампанско, трябва да получават убийствения махмурлук, не бедната работническа класа. Добре де, не съм бедна, ама пак съм си работническа класа… Е, работя, нали? Тази сутрин ми е тъжно. Сигурно е, защото си спомних, че отказах осемстотин и петдесетте хиляди на Джейкъбсън.
Оставям Ант да хърка в леглото и се завличам в кухнята. Слагам чайника на котлона, хвърлям вътре малко нескафе и отварям хладилника. Няма мляко.
Мама му стара, защо ми е толкова скапан животът?
Отхвърлих възможността да стана почти милионерка, национален всекидневник ме нарича скапана кралица на порното и знаят къде живея, майка ми е в затвора, баща ми ме мрази (без даже да е чул най-лошото), а сега НЯМА И ШИБАНО МЛЯКО.
9.25: сутринта: Седя си на дивана и се опитвам да пия чисто кафе. Мразя чисто кафе. Ант се появява на вратата на спалнята.
— Не си облечена — казва.
Адски е наблюдателен.
— Да разбирам ли, че днес няма да ходиш на работа? — добавя.
Работа. Боже. Бях забравила, че все още съм работническа класа. Сега не ми се мисли за това. Не ми се мисли за Диди, нито за Джули, нито за скапаните й сватбени камбани, нито за Люис… Господи, Люис.
Напоследък съм се усъвършенствала доста в държанието като тъпанарка, но случката, от която ме хваща срам повече от всички останали, същата, дето е носител на трофея на Върховния Шампионат по Тъпотии, определено е онази вечер в бара с Люис. Колко глупости могат да се изприказват за една-единствена вечер? Да си бях сложила табелка ОСВИДЕТЕЛСТВАНА ОТКАЧАЛКА — СТОЙ НАДАЛЕЧ, пак нямаше да му стане по-ясно. Какво ли си мисли?
Естествено, в голямата схема на нещата, в контекста на проблемите ми в девет и половина сутринта в тази скапана смрадлива сряда сутрин. Какво мисли Люис, наистина не би трябвало да има значение. Но има. Защото аз още. Го. Харесвам.
— Не, Ант, няма да ходя на работа — казвам.
— Ами, тогава защо не се обадиш, ако не искаш да прибавиш към проблемите си и безработицата?
— Добра идея. Ей сега ще им звънна… Да им дам предупреждение за напускане.
— Еха. Това е новата, подобрена Решителна Лили, вече с допълнителна Увереност.
— Ха-ха.
— Значи ставаш писател на пълно работно време?
— Едва ли.
Казвам му как съм отхвърлила офертата на Джейкъбсън.
— О — е единственото, което казва. Вече нищо ли не може да го учуди?