Целуната от сянката
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че зная. Те ми казаха всичко.
— Какво? — изписка тя. — Те се заклеха да не казват на никого. Това е част от правилата.
Правила? За какво говореше тя? Не можех да си представя, че членовете на някаква група, която пребиваше потомци на благородни фамилии, ще се ръководят от някакви правила. Тук ставаше нещо друго.
— Е, те нямаха голям избор. Не зная защо, но все продължавам да се натъквам на такива като вас. Трябва да им помогна да се прикрият. Казвам ти, че не зная още колко дълго може да продължи това, без някой да започне да задава въпроси. — Говорех като симпатизант, който иска да помогне с каквото може.
— Трябваше да бъда по-силна. Опитах, но не беше достатъчно. — Изглеждаше уморена и измъчвана от болки. — Просто не казвай на никого нищо, става ли? Моля те?
— Разбира се — уверих я, докато изгарях от любопитство да разбера какво означаваше „опитах“. — Няма да кажа на никого. И как изобщо се озова тук? Нали се предполагаше, че не бива да привличаш внимание? — Или поне така предполагах. Говорех съвсем наслуки.
Аби се намръщи.
— Отговорничката за етажа в общежитието ме видя и настоя да дойда тук. Ако останалите от Мана разберат, здравата ще си изпатя.
— Надявам се лекарката да те освободи, преди да са научили. Тя е доста заета. Имаш същите белези като тези на Брандън и Брет, а те не бяха особено сериозни. — Поне се надявах. — Белезите от изгорено… ъъ, са малко издайнически, но те нямаха проблеми.
Блъфирах яко. Не само че нямах никаква представа за раните на Брет, но и дори не знаех дали белезите, които Джил ми бе описала, са били от изгорено. Ако не бяха, може би току-що се бях издънила. Но Аби не ме поправи, а пръстите й разсеяно докоснаха един от червените белези по лицето й.
— Да, те казаха, че скоро ще изчезнат. Просто ще трябва да измисля нещо за пред доктор Оленски. — В очите й лумна малко пламъче на надеждата. — Те казаха, че няма да го направят, но може би… може би ще ми позволят да опитам отново.
В този момент добрата лекарка се върна. Изненада се да види, че още съм там, и ми каза, че трябва да се прибера в общежитието и да си почина. Сбогувах се с двете и излязох отново на студа. Макар че докато вървях, почти не забелязвах времето. Най-после, най-после, имах ключ към загадката. Мана.
Глава 19
Лиса беше моята най-добра приятелка още от началното училище и затова ме болеше, че в последно време пазех от нея толкова много тайни. Тя винаги е била открита с мен, винаги готова да сподели какво й е на ума — но пък и тя нямаше избор. До определен момент и аз бях така с нея, но после започнах да крия тайни, неспособна да й споделя за Дмитрий или за причината за провала със Стан. Мразех, че нещата стоят така. Това ме изяждаше отвътре и изпитвах вина.
Днес обаче нямаше никакъв начин да се измъкна без обяснение на това, което се случи на летището. Дори и да измислех нещо, фактът, че няма да бъда през цялото време с Кристиан, а само половината, беше достатъчно красноречив, че нещо става. Този път никакви измъквания нямаше да минат.
И така, колкото и да ми беше тежко, представих на нея и Кристиан — както и на Еди и Ейдриън, които се мотаеха наоколо — кратка версия на това, което се бе случило.
— Мислиш, че виждаш призраци? — възкликна Кристиан. — Сериозно? — По изражението на лицето му разбрах, че вече си съставя списък с подигравателни коментари.
— Виж — скастрих го, — казах ви какво става, но не искам да се задълбочавам в това. По проблема се работи, така че да спрем дотук.
— Роуз… — поде Лиса несигурно. Ураган от емоции нахлуваше от нея към мен. Страх. Загриженост. Шок. Състраданието й ме накара да се почувствам още по-зле.
Поклатих глава.
— Не, Лис. Моля те. Вие, приятели, можете да си мислите каквото щете за мен или да си измисляте най-различни теории, но няма да говорим за това. Не сега. Просто ме оставете на мира по въпроса.
Не очаквах Лиса да го стори заради присъщата й настойчивост. Както и Кристиан и Ейдриън заради вроденото им желание да дразнят и провокират околните. Но въпреки че думите ми бяха съвсем прости и кратки, твърдостта и решителността в гласа и изражението ми явно са били достатъчно красноречиви. Разбрах го по изненаданата вътрешна реакция на Лиса. Сетне ми бе нужен един поглед върху лицата на момчетата, за да осъзная, че сигурно съм прозвучала като истинска кучка.
— Извинете — промърморих. — Оценявам загрижеността ви, но просто не съм в настроение.
Лиса ме погледна. По-късно, беше мисленото й послание. Кимнах й кратко, тайно питайки се как ще избегна разговора.
Двамата с Ейдриън щяха отново да упражняват магия. Харесваше ми по време на тези уроци да съм близо до нея, но това ставаше само защото Кристиан почти не се отделяше от нея. Ала, честно казано, не беше ясно защо не си тръгваше. Предполагам, че все още малко ревнуваше, въпреки всичко, което се бе случило. Разбира се, ако знаеше за сватовническите намерения на кралицата, щеше да има съвсем основателна причина. Както и да е, беше съвсем ясно, че тези уроци по магия започват да го отегчават. Днес се намирахме в класната стая на госпожа Майснър. Кристиан събра два чина, излегна се върху тях и закри очите си с ръка.